Брент Уийкс - Черната призма

Следващата му крачка не улучи тясната луксинова платформа и той бухна във водата. Непохватен Кип. Глупав Кип. Пльосването му щеше да причини още по-голямо разсейване, от което да се възползва Зимун.

Лорд Всецветни бе пратил Зимун да убие Гавин. Кип го беше видял със собствените си очи — и бе решил да иде другаде. Имаше десетки възможности да постъпи правилно — и ги бе пропилял всичките. Даже преди пет минути, ако не бе тръгнал да спасява Железни, сега щеше да е на баржата. И да спре Зимун.

Нямаше да се провали отново. Отказваше да се провали. Насочи ръце надолу, отвори очи въпреки водата и започна да засмуква светлина. Болеше адски. Но не го интересуваше. Засмука я, сякаш бе дюзата на един от големите плъзгунови двигатели на Гавин. И я запрати надолу.

Изхвръкна от водата. Дали ръката на Оролам се бе намесила, или пък късметът, който цял живот работеше срещу него, внезапно се бе обърнал, но откри, че лети в правилната посока. Скочи върху палубата на баржата, помете няколко души, събрали се край перилата, за да го гледат — и дори успя да се задържи на крака, макар че бе наклонен под странен ъгъл и му се налагаше да тича с всички сили само и само да не падне.

Стигна до двамата точно когато Зимун пристъпи към Призмата. Младежът заби големия бял кинжал в гърба на Гавин миг преди Кип да се блъсне в него и да му разбие носа с глава. Инерцията отнесе и двамата през срещуположния борд на баржата.

Паднаха във водата сред фонтан от пръски. Кип успя да си поеме дъх, преди да потънат, и моментално се нахвърли върху Зимун — дереше го, млатеше го, дърпаше кинжала от едната му ръка и канията от другата. Зимун не бе успял да вдиша. Пусна и кинжала, и кутията и размаха панически ръце и крака в опит да се отдалечи от Кип. Кип замахна с кинжала към него, но под водата не улучи.

Изскочи на повърхността и вдиша жадно. Зимун се подаде на пет крачки от него. Кръв се лееше от счупения му нос и обагряше водата в червено.

Кип чу писъци зад Зимун. Акулите бяха пристигнали и превръщаха водата между тях и пристанището в кипнала бяла пяна.

— Кип! Хвани въжето! Хвани въжето! — извика някой и една намотка въже цопна във водата до него.

Зимун го изгледа с омраза и заплува към брега. Беше добър плувец. По-бърз от Кип. Щеше да е лудост да го гони.

— Кип!

Кип почувства първите тръпки на светлинната болест. Мамка му!

Само че вече бе губил този кинжал веднъж. Той представляваше всичко за него. Нямаше да го изгуби пак. Докато се полюшваше върху вълните и се опитваше да не обръща внимание на триъгълните перки, прорязващи водата на път към кея, прибра ножа в канията и я затъкна в панталоните си. Чак след това сграбчи въжето.

Добре, че на края му имаше примка. Кип успя да си я нахлузи през главата и раменете, преди да повърне. Стомахът му бе празен, затова той само се напъваше сухо. Баржата го влачи известно време, докато хората на палубата го изтеглят.

— Пусни останалия луксин, Кип — говореше му някой.

— Не мога, не мога. — Знаеше, че ще е зле. Не би могъл да понесе повече болка. Не можеше дори да си отвори очите.

— Хайде, Кип, направи го заради мен — каза нежно Гавин.

Кип пусна остатъците от луксина. Последното, което усети, бе болката, пронизала главата му, копия от светлина, които озариха мрака само за да бъдат погълнати от още по-дълбок мрак.

Тресеше го. Разрезът, който бе направил през гърдите си, и мръсната коса, натикана в него, бяха свършили работа. Смърт или свобода. Време беше.

Опита се да стане, но не можа. Трепереше прекалено силно. Може би бе чакал твърде дълго. Искаше — налагаше се — да изчака треската да стигне своя връх, за да има някакъв шанс. Ако не бе преценил точно, щеше просто да умре и да сложи край на всички проблеми на Дазен вместо него.

Това би било истинска трагедия.

Изправи се, като се подпря на стената, намери мръсната си паничка от коса, опита се да я огледа за несъвършенства за хиляден път. Не забеляза нищо. Искаше му се да заплаче, но треската му пречеше да направи дори това.

— Съжалявам, Дазен. Провалих те — каза той. Безсмислени думи. Дошли отникъде. Онази част от него, която бе киснала в синьото толкова много години, го намери за любопитно. Не неочаквано, но все пак странно. Защо трябваше да изпитва емоции просто защото кръвта му е по-гореща от нормалното, в буквалния смисъл? Странно, но незначително.

Разтвори среза в гърдите си, измъкна окървавената топка мръсотия и я захвърли. Не всичко излезе наведнъж. Част от нея бе заседнала в раната. Той изчовърка останалото с мръсния си нокът. От болката му прилоша.