Брент Уийкс - Черната призма

Кип погледна към празните кейове. В пристанището не бе останал нито един кораб. Дори и най-малката лодка бе отплавала. Видя в близост до съседния кей едър мургав мъж, който бе догонен и заобиколен от дузина Огледалци. В позата му имаше нещо предизвикателно, но Огледалците бяха насочили мускети към него от всички страни.

Железни.

— Полудял ли съм, или онова там е командир Железни? — попита Кип.

— Господине? — рече един мъж, който стоеше до коня му.

— Махнете се! — изкрещя Кип.

С няколко ругатни мъжете пред него се разделиха.

— Кип! Какво правиш? — извика Корван Данавис. От мястото си не можеше да види Железни.

Кип почти не го чу. Пришпори коня и се вкопчи в него, сякаш животът му зависеше от това. Конят изскочи от тълпата изнервени мъже и се втурна напред. Кип се друсаше върху него като чувал с нарове, които някой е решил да смачка на сок. Конят препускаше по края на пристанището общо взето в правилната посока — но не забавяше ход. Кип дръпна силно юздите, само че животното бе захапало мундщука и не пускаше.

Огледалците видяха приближаващия се Кип и закрещяха. Неколцина имаха време да стрелят. Кип би се заклел, че един куршум облиза ухото му с горещия си език.

„Аз съм най-тъпият човек, когото познавам.“

Докато конят се носеше към Железни и заобиколилите го мъже, все още без да забавя ход, Кип измъкна крака от стремената и се метна от седлото към Огледалците.

Каквото и да бе правил преди, когато зеленият луксин омекотяваше всичко, този път не успя. Не улучи Огледалците и се стовари тежко на земята, затъркаля се и цапардоса в нещо смазаната си изгорена лява ръка. Сякаш огън изпълни всяка нейна става. Той си тресна главата, плъзна се по гръб, при което дрехите му се омотаха около него, и се опита да стане.

Беше с лице към града. В тази посока нямаше никой. Обърна се към командир Железни, краката му се оплетоха, падна. Подпря се на лявата си ръка. Сълзи изскочиха в очите му. Каква агония!

— Не! — изкрещя Железни.

Кип се олюляваше, застанал на едно коляно, замаян, подпираше се на пищящата си от болка лява ръка. Искаше му се да падне по гръб, да покаже на тези хора, че не представлява заплаха, да ги помоли да не го нараняват.

„Прекарвам по гръб повече време и от проститутка. Стига!“

Един от мъжете бе сложил щика на мускета си. Приближаваше се към Кип. Кип се оттласна нагоре — с лявата си ръка. Прониза го огнена болка.

Той просто насочи ръката си към Огледалеца и изстреля огъня обратно, докато се подпираше на здравата си длан. Пламъците излетяха с рев и погълнаха мъжа. Той се изпече — в случая огледалната му броня бе безполезна.

Кип се изправи с олюляване и продължи да мята огън по Огледалците. А после откри защо Корван бе казал, че когато те хване светлинната болест, цял месец няма да ти се иска да притегляш. Стомахът му се надигна и той повърна.

Не можеше да се задържи на крака. Световъртежът и гаденето го накараха да рухне като подкосен. Такива спазми свиваха стомаха му, че той се сви в зародишна поза, като продължаваше да повръща, и опръска собствените си панталони с бълвоч.

„И ето че Кип, Щурмуващия бял рицар, отново успява да не свърши нищо.“

Беше мъртъв. Знаеше, че трябва да е мъртъв. Мъжете се бяха втурнали към него и той бе убил поне един от тях. Досега вече трябваше да са му видели сметката.

— Пусни луксина. Пак ще ти прилошее, но така е по-добре, повярвай ми. Веднага, момко! Не мога едновременно да те нося и да притеглям!

— Железни?

Кип отвори очи, видя разпилените наоколо трупове и застаналия над него Железни, с шипове от окървавен син луксин по юмруците. Командирът бе покрит с драскотини, засъхнала кръв и барутен нагар. Носеше сини очила, прилепнали към очите му и вързани здраво зад тила му. Готрата бе съборена от главата му, а косата му — опърлена от едната страна. Как бе успял да се измъкне, след като бе завзел онова оръдие? Сигурно цялата армия на крал Гарадул го бе връхлетяла.

И въпреки това ето го тук. Поочукан, изтощен, ранен, но не толкова тежко, че да не може да спаси Кип още веднъж.

— Веднага! — настоя Железни. — Аз самият имам светлинна болест. Знам какво говоря!

Кип пусна останалия луксин и пак повърна. Вътрешностите му се надигаха, сякаш се опитваха да излязат през устата му.

Но после, като по чудо, се почувства по-добре. Почти успя да се изправи. Железни го сграбчи за ризата и го вдигна на крака.

— Идиотче, направих всичко това, за да те спася, а ти за малко да провалиш усилията ми. Къде ти беше умът?