Брент Уийкс - Черната призма

Но Кип не бе в състояние да отговори.

Взираше се в армията на другия кей.

В името на топките на Оролам!

Само на двеста крачки от него се вихреше битка. Може би стотина войници и притеглящи удържаха кея срещу хиляди войници и десетки притеглящи. Единствено тясното пространство пречеше хората на Гавин да бъдат смазани бързо. Предните редици представляваха хаос от щикове и мечове, няколко копия, мотики и сърпове, ножици за кастрене на портокалови дръвчета с дълги дръжки и магия, мятана и блокирана и от двете посоки. В тила Гавин и още няколко притеглящи тъкмо довършваха последната баржа, без да могат да се включат в битката, тъй като уменията им бяха нужни за корабостроене.

Нападателите изтласкваха неотклонно хората на Гавин назад, самата им тежест бе неудържима. На Кип му се струваше, че вече са закъснели. А все още му се гадеше, беше замаян и се чувстваше по-силен отвсякога. Разкъсваше се между желанието да полегне и чувството, че трябва да се втурне да тича, иначе ще изгори.

— След мен — каза Железни. — Стой колкото се може по-близо. Той не се задържа дълго върху водата.

Без повече обяснения — да се задържа върху водата ли? кое? — Железни се втурна към ръба на кея, а едната му ръка изстрелваше широка струя син луксин.

Кип го последва надолу по хлъзгавата повърхност, стиснал здраво панталоните си с лявата ръка, като се молеше да не падне. Синята пътека се спускаше стръмно от края на кея, а после продължаваше хоризонтално по водата, полюшвайки се върху нея като много нестабилна лодка.

— Не спирай да тичаш! — извика Железни.

Пред тях защитата започна да се огъва точно когато голямата луксинова баржа се отдели от кея. Последните останки от бранителите се опитваха едновременно да се бият и да отстъпват. Някои се обърнаха и бяха посечени, докато се опитваха да се затичат и да скочат на баржата. Други се отказаха от мисълта да се доберат до кораба и останаха на местата си.

Но армията на лорд Всецветни бе толкова многобройна и бе насъбрала такъв устрем, че без стотина войници, които да я отблъскват, се понесе по кея като вихрушка. Мъжете отзад тласкаха предните толкова силно и неумолимо, че както защитниците, така и предните редици от хората на Всецветни се оказаха избутани през ръба на кея. Десетки, а може би и стотици мъже и жени паднаха с плясък в залива.

„Няма да успеем. Няма къде да отидем!“

Но Железни просто изви синята пътека към открито море. В името на Оролам, нима щяха да тичат по целия път до баржата?

Кип не можеше да го направи. Беше прекалено замаян. Разстоянието бе прекалено голямо.

— По-бързо, Кип! Проклет да си! По-бързо! — извика Железни.

Водата от дясната им страна изригна. Кип хвърли поглед натам, не видя нищо, откри, че тича по самия ръб на синята пътека и аха-аха ще падне във водата, и кривна обратно. Още вода изригна и от двете им страни.

Те стрелят по нас!

С пухтящи дробове и размътена глава, Кип видя как някъде пред тях магия озари въздуха между баржата и пристанището. Гавин стоеше на кърмата и мяташе големи ивици пламък, стрели, светлинни гранати — истински артилерийски бараж от хроматургия. На палубата около него се образува празно пространство, когато всички се дръпнаха назад, зашеметени, смаяни, уплашени от човека, който можеше да борави с толкова магия. Гавин се сражаваше с всички притеглящи на кея — сам-самичък. И печелеше.

„Ето какъв е баща ми. Не мога да го разочаровам. Вече оплесках всичко останало. Трябва да стигна до тази проклета баржа.“

— Не мога да го поддържам — извика Железни с напрегнат глас. — Трябва да го стесня, Кип, иначе няма да успеем!

— Давай! — изкрещя Кип.

Пътеката внезапно се сви до широчина около три педи. И докато Кип тичаше по нея, тя потъваше, така че краката му цапаха във вода.

Но им оставаха само трийсетина крачки. Пътеката започна да се извива нагоре, да се издига над водата, за да се свърже с палубата на баржата встрани от всичката размятана напред-назад магия.

Кип вдигна очи към Гавин и видя, че някой е излязъл на празното пространство зад Призмата. Макар че младежът носеше дрехи на селянин, Кип моментално го позна. Зимун! Зимун се бе промъкнал на баржата заедно с другите бежанци и държеше в ръцете си кутия. Кутията на Кип. Последното, което му бе дала майка му. Единственото, което някога му бе дала.

Гавин все още мяташе и отразяваше магии. Всички или го гледаха, или се бяха скупчили в края на баржата и наблюдаваха приближаването на Железни и Кип. Железни се взираше надолу към пътеката, която притегляше, съсредоточен върху магията. Кип единствен видя как Зимун извади от кутията блестящия нож.