Брент Уийкс - Черната призма

А цялото тяло на Дазен бе почервеняло от пляскането.

Дазен притегли с всички сили червено и малкото жълто топче запращя и изчезна. Това стигаше. Трябваше да стигне. Кожата на дясната му ръка имаше неопределен мътен цвят в синята светлина, обгърнала отново килията, но той знаеше, че е червена.

А сега идваше ред и на онова, заради което си бе причинил треската.

Притегли топлина от собственото си тяло. Това бе ужасно неефективно. Никога досега не бе действало. Целият трепереше, треската му бе толкова силна, че не можеше да мисли. Със сигурност… със сигурност…

Почерпи от топлината на тялото си, опита се да си я представи как се издига на вълни, като от пустиня. Мъничък пламък, искрица — само това му бе необходимо. Събра колкото можеше. Надигна се и се подпря на стената като старец. Магията си имаше тегло, а при количеството, което смяташе да запрати, трябваше да си гарантира, че няма да падне още щом започне. Коленичи и се ухили на мъртвеца.

Мъртвецът отвърна на усмивката му, сякаш го очакваше. Сякаш бе чакал това от години.

Дазен събра ръце. Изстреля тънка начална струйка червено от дясната си длан право в лицето на мъртвеца. Лявата освободи наведнъж цялата насъбрана топлина…

И създаде мъничка искрица.

Червеното я подхвана и лумна. Изведнъж синята килия се изпълни с червена светлина и топлина. Дазен притегли още, и още, и го освободи като удар с чук, право към мъртвеца, право към слабото място в стената на килията.

Въпреки опитите му да се стегне трусът го събори. Беше запратил огненото кълбо с толкова много воля, че нямаше начин отслабеното му тяло да поеме отката.

Не мислеше, че е загубил съзнание, но когато отвори очи, светът още бе син. Неуспех. Мили Оролам, не!

Дазен се претърколи; очакваше да види как мъртвецът се хили насреща му. Но мъртвеца го нямаше. На негово място зееше дупка. Назъбена дупка в стената, с тлеещи краища, покрити със слузест, бавно горящ червен луксин. Дупка и тунел за навън.

Дазен не издържа и заплака. Свобода! Не можеше да се изправи, беше прекалено слаб, но знаеше, че трябва да се махне оттук. Че трябва да се отдалечи колкото може повече, преди Гавин да е открил, че го няма. Така че запълзя.

Щом се измъкна от синята луксинова килия, затаи дъх, сигурен, че тук ще има някакъв капан или аларма. Нищо. Вдиша дълбоко. Свежият, чист въздух изпълни дробовете му със сила и той запълзя към свободата.

Кип се събуди в малка синя стая. Всяка повърхност бе от син луксин, дори сламеникът, на който спеше, макар да бе омекотен с куп одеяла. От лекото полюшване разбра, че се намира на една от сините баржи.

И гърбът го болеше адски. Всъщност цялото тяло го болеше. Лявата му ръка бе омотана с бинтове и той усещаше дебелата лапа, намазана върху дланта. Раменете и ръцете му бяха натъртени и имаше чувството, че някой е налагал краката му с дъска; главата му туптеше и усещаше болка кажи-речи във всяка част от тялото си, за която се сети. Размърда пръстите на краката си. Да, те също боляха.

Освен това беше гладен. Невероятно.

„Намираш се на бежански кораб, Кип. Тук няма никаква храна.“

Опита се да заспи отново. Това бе най-разумното. Щеше да се чувства по-добре, като се събуди. А и дотогава можеше да хванат риба или нещо такова. Претърколи се, а кръстът все още го болеше. Какво… Той се размърда и осъзна, че лежи върху нещо твърдо.

Посегна към колана си и пръстите му напипаха нещо. Очите му се отвориха рязко. Ножът. Неговото наследство. Ако не го болеше толкова силно, щеше да се засмее. Явно го бяха донесли тук увит в одеяла и го бяха оставили. Никой дори не бе забелязал. В една флотилия с хиляди бежанци и войници и може би стотина съдове, когато имаш да се тревожиш за пирати и какво ли още не, явно Кип не бе първото нещо в ума на Гавин. „Добре де, а аз какво съм очаквал? Да ме преоблекат в сухи дрехи? Тук просто няма сухи дрехи.“

Изтърколи се от ножа и седна. Простена. Наистина го болеше. И беше гладен. Но сега това нямаше значение.

Някой спря пред вратата и Кип бързо скри ножа до бедрото си.

Гавин подаде глава в стаята и каза:

— Събуди ли се? Как си?

— Все едно върху мен е сядал слон — отвърна Кип.

Гавин се ухили, влезе и седна на края на сламеника.

— Чух, че си се опитал да се правиш на Железни. Той вдигна доста пара. Нали уж е негова работа да ми спасява живота.

— Много ли ми се сърди? — попита притеснено Кип.

Гавин стана сериозен.

— Не, Кип. Никой не ти се сърди. Всъщност, макар да не иска да си го признае, той се гордее с теб.