„Ще те мразят заради мен — беше казал баща му. И след това — широката, чаровна усмивка на Гайл. — Но не се безпокой, след време ще те мразят и заради самия теб.“
Беше първият ден, тъй че Кип предполагаше, че засега го мразят заради Гавин Гайл.
Самит я нямаше. Сигурно черногвардейците работеха на смени. Сигурно си беше помислила, че ще изкара една лекция, без да се въвлече в неприятности.
Опаа.
„Давай — каза си той, щом седна на пода в коридора на Хромария, — съжалявай се. Най-могъщият човек на света те призна за свой незаконен син. Спаси живота ти много пъти и ти даде право на избор. Можеше да влезеш в Хромария анонимен. Ти избра това.“
Само че Кип си беше мислил, че ще има поне един приятел тук. Лив беше тук — преди Гаристън. Беше се държала мило с него, макар да го приемаше като малко братче. Но вече я нямаше, воюваше на страната на Цветния принц, предпочела да вярва на утешителни лъжи. Кип я мразеше за това, презираше я, че бе потърсила лесния изход… но тя му липсваше най-много.
Седеше до вратата и се мъчеше да подслуша лекцията на магистър Кадах, мъчеше се да мисли за магия, за да не мисли за нищо друго. Учителката казваше нещо за свойствата на зеления луксин. Кип си помисли дали да не притегли малко точно тук, в коридора. Но щеше да е лоша идея. Зеленото правеше човек див, караше го да не се съобразява с никаква власт. Моментът не беше подходящ. Но се усмихна, щом си помисли за това.
— Ти ли си Кип? — прекъсна фантазиите му нечий глас и Кип вдигна глава.
До него стоеше дребен гладко обръснат много тъмен париец с твърд бял шарф и тънък памучен робски халат.
— Ъъ, да. — Кип се надигна. Топката страх, смъкнала се в стомаха му, му подсказа кой е изпратил роба.
Мъжът го изгледа продължително, явно за да го прецени, но не позволи присъдата да се изпише на лицето му. Главният роб и дясна ръка на Андрос Гайл се казваше Гринуди — Гавин му го беше казал.
— Лукслорд Гайл иска да се явиш при него — каза Гринуди.
Лукслорд Гайл или лорд Андрос Гайл, един от най-богатите хора на света, с имения из цял Рутгар, Кървавата гора и Пария. На управителния съвет, известен като Спектъра, той беше Червеният. Баща на две Призми, Гавин и бунтовника, който едва не бе унищожил света, Дазен. Според Кип Андрос Гайл беше единственият човек на света, от когото Гавин Гайл се страхуваше.
И беше дядо на Кип.
А Кип беше копеле, петно върху фамилната чест. И Фелия Гайл, бабата на Кип и единственото лице, което можеше да смекчи тиранията на Андрос Гайл, вече бе мъртва.
Но преди Кип да налети с лицето напред в тази стена, имаше друг проблем. Не можеше да напусне коридора, без да даде на магистър Кадах нови поводи да го мрази, а не можеше да прояви непочитание към Андрос Гайл, като го накара да чака.
— Ъъ, ще кажеш ли на учителката ми, че ме викат? — попита Кип.
Гринуди го изгледа безизразно.
Кип се почувства глупаво. Сякаш не можеше да направи една крачка, да надникне вътре и да каже: „Викат ме.“ Отвори уста да се обясни, но си спомни заповедта на Гавин: помни кой си.
Щеше да се извини, да каже „моля“, но спря.
След още миг на преценка Гринуди отстъпи. Почука на вратата и влезе в класната стая.
— Лукслорд Гайл иска Кип да се яви при него.
Не даде възможност на магистър Кадах да отговори, макар че Кип бе готов да даде лявото си око, за да види изражението ѝ. Гринуди беше роб, но роб, упълномощен да върши работата си от един от най-могъщите хора на света. Каквото и да отвърнеше учителката, щеше да е без значение. Гринуди знаеше кой е.
Същинският въпрос беше кой е Кип? Гринуди го беше споменал само с първото име. Не беше „Лукслорд Гайл иска да види внук си“.
Какво беше казал Гайл?
„Ще го броим за победа, ако успееш да не се подмокриш.“
Кип се покашля.
— Ъъ, имаш ли нещо против пътьом да се отбием в тоалетните?
Щом излезе от плъзгуна и стъпи на Острова на ясновидците, Гавин се усмихна. Карис беше извадила атагана си и бе насочила пистолета си към най-близкия мъж.
Хората стояха в безредна тълпа, но бяха въоръжени с мечове, мускети и копия. Малко общи неща имаше между тях: бяха дошли от всичките Седем сатрапии, светлокожи и тъмни, мръсни и чисти, облечени в коприна и във вълна. Няколко имаха трето око, нарисувано на челата им с въглен. Някои от третите очи бяха нарисувани изящно, а други — грубо и накриво.
Общото между всичките тези мъже и жени беше едно: всеки от тях бе намерил достатъчно религиозна преданост, за да прекоси рифовете с малка лодка и да дойде тук — и всичките бяха притеглящи.
Читать дальше