Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Карис го гледаше.

— Знаеш ли, всеки път, когато си помисля, че те познавам… Ти наистина го правиш това, нали? Основаваш град. Замисляш го като главен център.

— Не и през живота ми. — Гавин се усмихна.

— Знаеш ли, ако продължиш да променяш всичко, което докоснеш, нищо няма да е същото след пет години.

Пет години. Очакваше се това да е остатъкът от срока му като Призма. Но той вече умираше и много скоро Карис щеше да го забележи.

— Да — отвърна ѝ. — Надявам се да не е.

Пет години и още пет велики цели. Само дето разполагаше само с една година.

Единственото нещо, което му трябваше на това помещение, за да бъде още по-зловещо, бяха увиснали паяжини. Кип зяпна в катранения мрак на стаята на лорд Андрос Гайл без особена радост.

— Пропускаш светлина — каза Гринуди. — Да убиеш милорд ли се опитваш?

— Не, не, аз… — Винаги се извиняваше. — Влизам.

Пристъпи напред през няколкото пласта тежки завеси, които не даваха на светлината да проникне в стаята.

Въздухът беше застоял, неподвижен и горещ. Вонеше на старец. И беше невероятно тъмно. Кип започна мигновено да се поти.

— Ела тук — каза хриплив глас. Беше тих, гробовен, все едно лорд Гайл не беше говорил от дни.

Кип заситни напред, сигурен, че ще се спъне и ще се изложи. Беше като в бърлога на дракон.

Нещо докосна лицето му и той трепна. Не беше паяжина, а лек като перце допир. Кип спря. Беше очаквал някак си, че Андрос Гайл е инвалид, седнал на стол с колелца може би, като тъмно огледало на Бялата. Но този мъж стоеше прав.

Дланта беше корава, макар не чак мазолеста. Пробяга по топчестото лице на Кип, опипа косата му, извивката на носа му, притисна устните му, мина по мъха на брадата му. Кип потръпна от ужас при мисълта за пъпчиците, които имаше под поникващата брада.

— Значи ти си копелето — каза Андрос Гайл.

— Да, милорд.

Изневиделица нещо едва не му откъсна главата. Кип се натресе в стената толкова силно, че сигурно щеше да си счупи нещо, ако тя не беше покрита с дебели гоблени. Падна на застлания с килим под. Бузите му пламтяха, ушите му кънтяха.

— Това е за съществуването ти. Никога повече не позори тази фамилия.

Кип се надигна колебливо, твърде изненадан, за да се ядоса дори. Не знаеше какво бе очаквал, но удар в тъмното определено не беше.

— Извинявам се, че се родих, милорд.

— И трябва.

Последва мълчание. Тъмнината беше потискаща. „Каквото и да правиш, не го превръщай във враг“, беше казал Гавин. Можеше ли да стане още по-топло тук?

— Махай се — каза накрая Андрос Гайл. — Махай се веднага.

Кип напусна с ясното чувство, че се е провалил.

Цветния принц разтърка слепоочията си. Лив Данавис не можеше да откъсне очи от него. Никой не можеше. Мъжът беше направо изваян от чист луксин. Сини плочки покриваха ръцете му от лактите надолу и оформяха увенчани с шипове ръкавици за юмруците му. Изтъкан син луксин очертаваше повечето от кожата му, с жълто, стичащо се на реки под повърхността, което непрекъснато допълваше останалото. Гъвкав зелен луксин образуваше ставите му. Само лицето му беше човешко, и то не съвсем. Кожата му беше шуплеста от белези от изгорено, а очите му — с толкова разкъсано хало, че сякаш липсваше — бяха вихрушка от всевъзможни цветове, не просто ирисите му, но и бялото също. Точно сега в склерите се вихреше синьо, после — жълто, щом седна на големия стол в залата за аудиенции на Травертиновия дворец, за да реши как да подели града, който току-що бе завзел… и го завари почти празен.

— Искам дванайсетте лордове на въздуха да надзирават разпределението на града. Лорд Шаям ще ръководи. Първо, плячката. Избягалите от Гаристън не взеха със себе си почти нищо — всичко е тук. Част от него ще отпътува с армията, но останалото не бива да се оставя да изгние. Продайте каквото може да се продаде и разпределете останалото възможно най-равностойно между останалите жители на Гаристън. Дванайсетте лордове трябва да решат на кои от новите заселници да се дадат имоти под наем. За по-богатите райони и домове ще трябва да се вземе такса веднага. По-бедните да започнат да плащат след половин година.

— Лейди Селийн — продължи той. Селийн бе синьо-зелен бихром и все още не беше разкъсала халото. Беше тирейка, с вълниста тъмна коса и мургава кожа, удивителна и странна, с твърде раздалечени очи и малка уста. — Вие командвате всички зелени, докато напуснем града. Шест седмици. През това време очаквам да прочистите ключовите напоителни канали и да поправите шлюзовете на реката. Искам следващата пролет този град да процъфти. Първите есенни дъждове може да дойдат всеки момент. Посъветвайте се с лорд Шаям. Ще трябва да се внесат нови растения, може би почва също така. Направете каквото можете с наличната работна сила за времето, което имаме.