Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Кип — прекъсна я Кип. — Не съм чак кит, а просто съм дебел и… — Разбра, че е грешка, веднага щом думите излязоха от устата му.

— И устат. Като всички мизерни тирейци. Изпъни си ръката, Кип.

Той протегна ръката си, без да разбира съвсем защо трябва да го прави, докато тя не го перна със зелената пръчка по кокалчетата.

Дъхът му секна.

— Никога не прекъсвай учител, Кип. Дори ако си Гайл.

Той погледна кокалчетата си. Очакваше, че ще са разкървавени. Не бяха. Магистър Кадах знаеше точно колко силно да удря. Добре поне, че беше ударила кокалчетата на дясната му ръка. На разранената лява щеше да е много по-лошо.

Магистър Кадах тръгна обратно към предната част на стаята и замърмори:

— Кип. Нелепо име. Но пък как може да се очаква, че ще нарече копелето си една неграмотна мърла?

Беше капан. Кип знаеше, че е капан. Зейнал беше пред краката му. „Тя те мрази и има план, Кип. Просто си дръж устата затворена, Кип.“

Вдигна ръката си. Беше най-добрият компромис, който мозъкът му можа да направи с устата му.

Тя не му извика. Той задържа лявата си ръка вдигната. Както беше увита в белия бинт, нямаше как да не я види. Можеше да прилича на знаме за поражение, ако не беше толкова явен бунт.

— Както би трябвало да помните от вчерашната ни лекция, притеглянето е процесът на превръщане на светлината във физическа субстанция, луксин. — Видя, че ръката на Кип все още е вдигната, и за миг стисна устни, но не го скастри. — Всеки цвят на светлината може да се преобразува в различен цвят луксин, всеки от които си има своя миризма, тежест, плътност, сила.

В името на брадата на Оролам, на това ли щеше да ги учи? Толкова ли бяха назад? Какво хабене на…

— Кип, времето ли ти губим? — попита тя рязко. — Отегчаваме ли те?

„Капан, Кип. Не го прави, Кип.“

— Не, очите ми лъщят така непрекъснато. Понеже майка ми пушеше ганджа.

Тя вдигна рязко вежди.

— Имам го това състояние — каза Кип. „Престани, Кип. Спри.“

— Виждате ли, не само че съм дебел и устат, но съм и бавен… разбирате, умствено… тъй че когато се съсредоточа върху едно нещо, не мога да мина на следващата тема, преди да получа отговор на всичките си въпроси. Може би не съм достатъчно напреднал за този клас. Може би трябва да се преместя другаде.

— Разбирам — каза тя. Той знаеше, че няма да му разреши да отиде в друг клас. Не знаеше дори дали има друг клас. — Е, господин Гайл, това е подготвителен клас и се гордеем с това, че не оставяме и най-бавните говеда в стадото, а вие очевидно наистина искате да кажете нещо, нали?

— Да, магистър. — Мразеше я. Едва я познаваше, а му се искаше да я зашлеви през грозното лице.

Тя се усмихна. Страшно неприятна усмивка. Дребна жена, толкова доволна, че е господарката в сферата си, толкова горда, че може да тормози цял клас деца.

— Ще направя сделка с теб, Кип: ти казваш каквото искаш, но ако преценя, че е неуместно, ще те перна отново по пръстите. Виждате ли, ученици, това ще бъде един хубав нагледен урок. Аналог на притеглянето — винаги има цена и вие трябва да решите дали сте готови да я платите. Е, Кип?

— Вие нарекохте майка ми неграмотна и това е горе-долу толкова вярно, колкото ако аз ви нарека добро човешко същество. — Сърцето му се надигна, запуши гърлото му. — Майка ми продаде душата си на ганджата. Тя лъжеше, мамеше и крадеше, мисля, че продаде тялото си като курва няколко пъти, но не беше неграмотна. Тъй че ако ще обиждате майка ми, за да изглеждам жалък, има много верни неща, които можете да кажете. Но това не е едно от тях. — „Кучко.“

Класът беше зяпнал Кип. Той не знаеше дали току-що е опровергал стотина слуха, или ги е породил. Може би и двете, но бе запазил спокоен тон и не беше нарекъл учителката си лъжкиня или нещо по-лошо. Беше донякъде победа. Донякъде.

— Приключи ли? — попита учителката.

А сега — цената за победата.

— Да — каза Кип.

Постави ръката си на чина, за да я удари — лявата си ръка, в превръзката.

„Глупаво, Кип. Ти просто я предизвикваш. Търсиш си го.“

Прас! Кип подскочи, щом пръчката шибна по чина толкова силно, че повърхността подскочи… само на два пръста от ръката му.

— Ученици, понякога с притеглянето е като в живота: не ти се налага да платиш цената за неправилното си поведение — каза магистър Кадах. — Особено ако си Гайл. Кип, не ми харесва поведението ти. Излез и изчакай в коридора.

Кип стана и излезе в коридора, проследен от двайсет чифта очи. Съучениците му бяха от всичките Седем сатрапии: тъмнокожи парийци, момичетата със свободно падащи коси, момчетата с готри на главите. Аташийци с маслинова кожа и светли сапфирени очи. И много рутгарци, с малки носове, тънки устни и по-светлокожи, един дори русокос. Кип беше единственият тиреец, макар да приличаше повече на мелез: къдрава коса като на париец, но без стройната гъвкава фигура; очите сини като на аташиец, но кожата по-тъмна от техния маслинен тен, нос като нос. Имаше дори няколко лунички, все едно беше отчасти горянин от Кървавата гора.