Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Всичко това е вярно. Всичко освен същественото. Ти опази една тайна шестнайсет години от мен. Да я опазиш от едно момче, което не те е познавало и никога няма да познава брат ти? Детска игра. Какво всъщност става?

— Виж, това ровене в душата е дълбоко смислено и прочее, но това, което направих преди, бих могъл да го направя отново. Карис, ако ти падаше от скала и аз можех да спася само теб или мен, бих спасил теб. Тук няма спор. Защото дори да знам, че мога да направя неща за света, които ти не можеш, не ме интересува. Знаех, че трябваше да те убия, че ти беше лицето, което най-вероятно щеше да ме унищожи. Знаех, че това… това беше невероятно невъзможно. Но те обичам и не ме интересува. Когато погледна Кип? Бих направил разумния избор. И се чувствам зле заради това, но се чувствам зле и когато изпращам войници на война. Харесвам Кип. Не искам да го загубя. Искам да го опозная. Но не го обичам и не мога да направя нищо по този въпрос.

Някой потропа на вратата.

— Лорд Призма.

— Един момент! — извика Гавин.

Очите на Карис бяха странно напрегнати.

— Милорд, никога не съм била безпомощно влюбена във вас… е, може би бях, когато бяхме деца. Но през годините от тогава чувствата ми към вас са идвали и са си отивали. Но възхищението към мъжа, който видях, че сте, никога не се е променяло. Усуквали сте ме на възли, защото добрият човек, който усещах, че сте — моят Дазен — и мъжът, който мислех, че сте — Гавин — бяха толкова различни. Но виждах, че сте мъжът, който е достоен за моята любов. Знаех, че мъжът, за когото бих се омъжила, ще е добър, силен и нежен, доблестен и умен, и достатъчно упорит, за да се справи с мен и… чакай, знам, че трябва да има още някоя друга добродетел — подразни го тя.

— Очарователен? Никога не забравяй „очарователен“.

— Понякога бих могла да мина и с по-малко от това — каза тя. Стана сериозна. — Аз те избрах.

— Понеже не можа да ми устоиш.

— Можех — отвърна тя сериозно. — Аз те избрах.

— Колко стряскащо… неромантично — каза той. Спомни си за афинитета ѝ към сините качества, въпреки че беше червена и зелена, към това да обмисля нещата, да попълва грижливо колонките.

— Обичам тялото ти, душата ти и дъха ти. Това ли е неромантичио? Любовта не е прищявка. Любовта не е цвете, което повяхва след няколко мимолетни години. Любовта е избор, венчан за действие, съпруже мой, и аз те избрах и ще те избирам всеки ден, до края на живота си.

На вратата се почука отново.

— Лорд Призма! Спектърът се събира спешно и желаят да говорят с вас. Лорд Призма?

— Дазен — каза внезапно Карис. — Каквото и да се случи, обичам те. — Имаше нещо сурово в гласа ѝ, сякаш едва се владееше.

Озари го внезапна интуиция.

— Карис, за какво говориш? Какво става?

— Аз просто…

— Какво ти каза Третото око?

Мълчание. Беше улучил. Усещаше го.

Карис понечи да стане, но Гавин я сграбчи за ръката.

— Карис, моля те…

Тя го погледна, после извърна очи.

— Ще ти кажа, но няма да ти кажа нищо друго, каквото и да кажеш, разбрано?

— Разбрано — отвърна Гавин. Знаеше каква може да е Карис, когато се заинати.

— Тя увърташе, разбира се, каза, че не вижда всичко съвършено…

— Третото око с нейните грешки ли? Да, запознат съм с…

— Тя ми каза кога ще умреш — въздъхна Карис. После стана и метна халата на раменете си. — Хайде, размърдай се, любими, чака ни дълъг ден.

Усмихна се, но усмивката така и не докосна очите ѝ.

— Примамих те тук по лъжлив повод — каза Андрос Гайл, щом Кип влезе в тъмната каюта. Червения беше взел капитанската каюта, разбира се, и макар да беше сложил завеси на прозорците, съвсем не беше толкова катранено тъмно като в собствените му покои в Хромария. Кип беше забравил да попие свръхвиолетова светлина, преди да влезе, тъй че оставаше на милостта на смътната светлина и на ушите си. Но лукслорд Гайл изглеждаше в необичайно добро настроение, а това накара Кип да е бдителен. — Не искам да играя с теб. Искам да се извиня — каза Андрос.

Кип си спомни за очилата, които носеше, и си сложи подчервените. Не помогна чак толкова.

— За какво? — попита той. Можеше да се сети за десетина причини старото чудовище да трябва да му се извини, но не можеше да си представи, че би се извинил за която и да е от тях.

— Затова, че се опитах да уредя да те убият.

— Какво? — попита Кип.

— Повярвай ми, мислех, че ти ми дължиш извинение, че отказа да умреш. Но ето, че аз ти се извинявам.

— Ще трябва да се постараеш повече — каза Кип.