Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Никога не се беше чувствал толкова беззащитен и толкова приет.

Когато способността му да мисли разумно се върна, той се надигна на лакът и я погали. Кожата ѝ бе засияла под златистата светлина на лампата и тя не направи усилие да се покрие, а вместо това се наслади на погледа му. Имаше милион начини да възхвали красотата ѝ, но ни една от думите му не изглеждаше подходяща. Как можеха думи да ѝ кажат колко го очарова, възпламенява, опиянява? Спомни си една стара брачна клетва от Кървавата гора: „С тялото свое те обожавам.“ Наведе се и целуна шията ѝ, гърдите ѝ, устните ѝ.

Любиха се отново безмълвно и той ѝ даде всичко, което имаше в себе си, за да я задоволи, докато тя го водеше с всяка своя въздишка, протягане и извивка на пръстите. И получи възнаграждението си. Повторно. Тя само поклати глава и се засмя, като видя добре познатата му самодоволна усмивка. Загубиха се един в друг за часове, говореха, държаха се един друг, викаха, говореха, любеха се отново, накрая се окъпаха заедно, след като се увериха, че не могат да се любят повече, а след това просто се прегърнаха, кожа до кожа, с гърба ѝ до корема му, и гледаха изгряващата зора.

— Обичам те толкова много, че те мразя, Дазен Гайл — каза тя.

— И аз те обичам, Карис Гайл.

Тя въздъхна тъжно, после попита:

— Можем ли да избягаме?

— Къде искаш да избягаме?

Тя изсумтя:

— Глупав мъж! Наруши първото правило на бягането, а дори още не сме се облекли.

— Трябва да се облечем? Тогава забрави — каза Гавин.

Лакътят ѝ, забит в ребрата му, щеше да е нежност, ако не го бяха запокитили в една стена предната нощ.

— Ау! — изпъшка той.

— Така ти се пада — каза тя.

— Та какво е първото правило на бягството? — попита Гавин. Зората беше червена, величествена, и той държеше една красива жена в прегръдките си. Това бе сякаш най-доброто място в целия свят.

— Не можеш да вкараш логика или практичност в едно бягство. Всички го знаят.

— Аха. Значи можем да тръгнем голи?

— Невъзможен си.

— Вярно. Но пък не мога да кажа, че не знаеше в какво се въвличаш.

— Да. Прав си. — Тя се смълча и Гавин си помисли, че може да се е унесла в сън. Каква беше поговорката за червено небе сутрин? Нещо за идващи бури. „Благодаря, Природо, ценя някои поличби на закуска.“

— Аз… — обади се тя плахо. — Зная, че се опитваш, с Кип, искам да кажа. Чух, че си отишъл на изпита му.

— Докато трябваше да съм с теб. Да те пазя.

— Да ме пазиш ли? Хайде да не се обиждаме. — Тя се извъртя и отпусна глава на лакътя си. — Беше точно там, където трябваше.

Той не каза нищо.

— Е… как върви? — попита тя.

— Той е добро момче. Умно. Планът ми действа съвършено, засега. Той няма представа колко е талантлив. Поставих го с най-добрите млади бойци на света и той се задържа там. С нокти и зъби, но се задържа.

— Не е толкова добър като боец, нали? — попита Карис. — Без предварителна тренировка?

— Не е. Но си създаде подходящите приятели и си спечели уважението на подходящите хора. Направиха възможно да остане вътре — което в моите очи е толкова успех, колкото ако беше най-добрият боец в класа. Смисълът да е в Черната гвардия не беше да се научи да се бие. Това беше подвеждане. Беше за да се съизмери спрямо най-добрите хора, вместо спрямо най-добрите клюкари и най-добрите притеглящи.

— Вие сте гениален и плановете ви винаги действат, милорд съпруже, но не за това питах и вие го знаете. Подвеждане, как не!

Радваше се, че тя може да го хване, радваше се, че тази възхитителна жена го познава толкова добре… но не се радваше, че го хванаха. Лицето му посърна. „Как върви?“

— Той е добро момче…

Тя изчака за „но“-то. Той знаеше, че тя знае, че предстои.

— Но не е мой син. — Беше поражение да го каже. — Усмихва се с онази лукава усмивка и виждам баща му.

— Всички вие, Гайл, имате тази усмивка. Дори баща ти.

— Аз убих бащата на Кип, Карис. На момчето толкова отчаяно му се иска да не е сирак, че се е лепнало за мен. Толкова отчаяно иска обич, че ще направи всичко, което поискам от него. Какво ще направи, ако някога открие истината? Ако ме подгони, ако се опита да ме убие, кой би могъл да го нарече предател? Аз го издигам, правя го по-силен, и колкото повече ме обиква той, толкова повече ще ме намрази, когато открие, че съм го измамил от самото начало. Въпреки че вината не е моя, той е пепелянка, Карис. И колкото по-здраво го държа до себе си, толкова по-вероятно е да ме ухапе.

Карис го изгледа мълчаливо. После каза: