Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Исках да умра. Мислех да я последвам и да прережа вените си във ваната. И знаеш ли какво ме спаси?

— Аз? — попита Кип подозрително.

— Ха! Не се самозалъгвай. Деветте крале. Отвличанията ме спасиха. Дори на това старо сърце му трябва време, за да се измъкне някак си от скръбта, но тези отвличания ме опазиха жив достатъчно дълго, за да успея. Дребните изтезания над теб ангажираха ума ми, даваха ми нещо, което да очаквам. Дали Кип ще се провали? Какво бих могъл да измисля да му отнема, когато загуби играта утре? Как още бих могъл да те изпитам, по начин, който да те напрегне до предела, но да ти даде някакъв шанс за победа?

— Не ти ме остави да спечеля. Защо сега казваш, че…

— Ха! Мислиш, че умът ти може да се сравни с моя ли? Е, ще те оставя да се чудиш. Сега си затвори устата, опитвам се да ти благодаря.

Кип се смълча унило, почувствал се изведнъж отново като дете. Ядът му бе минал и сега той се чувстваше безсилен във властното присъствие на Андрос.

Старецът въздъхна.

— Е, благодаря ти. Това е всичко.

— Всичко ли? — попита Кип.

Старият мъж се отпусна в стола си. Намръщи се.

— Ти си спечели уважението ми, Кип. Преодоля враждебността, която щеше да прекърши по-слаби мъже. Изненада ме. Не веднъж, а няколко пъти. Когато мисля за теб, съм отвратен и съм разочарован, че синът ми е могъл да създаде… това. И все пак, въпреки тия тлъстини и тази голяма уста и тази пълна липса на самообладание, тези тирейски маниери и… — Махна с ръка, все едно у Кип имаше още много неприемливи неща, но това е несъществено. — Въпреки всичко, Кип, ти последователно печелиш. — Гласът му стана хриплив. — Загубих жена си и всичките си момчета, по един или друг начин. Може би съм виновен отчасти за това. Но ти, Кип, ти доказа, че си Гайл. Няма да ти преча повече.

Извърна лице и махна на Кип да си ходи.

Кип бавно закрачи към вратата, объркан.

— Навярно… — каза самотният старец в тъмното. — Навярно някой ден бихме могли да изиграем последната игра, която ми дължиш.

Кип излезе и затвори вратата под неодобрителния поглед на Гринуди.

Гавин почука на вратата към терасата и пусна вътре двамата много безизразни черногвардейци. Не го погледнаха в очите, но май се хилеха към пода.

— Добра работа, сър — подметна единият.

— Яки дробове има тя — подхвърли вторият, явно с намерението да го чуят.

Първият намигна, съвсем открито, на Карис, която скри лицето си в шепи и се засмя тъжно.

Бяха ѝ като братя. Гавин нямаше да се въвлича в това. Това отношение щеше да се промени, след като вече му беше жена. Но не искаше да убива радостта ѝ. Нека нещата да се променят, като им дойде времето. Дрънна звънчето за робинята.

Марисия и още една робиня, мършава стара жена с рутгарска кожа, толкова смугла, че приличаше на аташийска, влязоха и започнаха да вадят дрехите им.

— Не знаех, че си преместила дрехите си — каза Гавин.

— Исках да те изчакам. Изглеждаше нахално да нахлувам, без да ме поканят, но посестримите ми в Черната гвардия ме изритаха.

Гавин се засмя. Забеляза, че докато Марисия го обличаше, Карис следеше зорко, за да види как го гледа младата робиня. Прикриваше го добре, но си беше ревност. От своя страна, Марисия беше неразгадаема. Професионална, спокойна, по-разрошена тази сутрин от обичайното, но това беше защото сигурно бе спала в коридора. Имаше една свободна стаичка в жилището му, която някога се използваше за спане на роби. Според Гавин може би щеше да е по-добре да я разчистят. През последните години Марисия спеше на един сламеник до стената — когато не споделяше ложето му, разбира се.

През годините си като Призма Гавин беше свикнал с това да няма почти никаква интимност, поне от страна на Черната гвардия или от Марисия, но това, което му се стори забавно, когато черногвардейците подметнаха, че са ги подслушвали с Карис, докато се любеха цяла нощ, понякога доста шумно, изглеждаше не толкова весело, щом видя грижливо равнодушното лице на Марисия и сведените ѝ очи.

„Държави са заложени на масата, а аз мисля за чувствата на една робиня“, Гавин се наруга наум.

След като се облече — Карис събра дрехите му, нещо, което Марисия беше правила цяла вечност, — Гавин тръгна към асансьорите. Спря само за да каже:

— Двайсет минути, среща при задната врата, екипирана и готова за война.

Карис кимна. Почти се беше съмнало, а не можеха да си позволят да пропилеят много от дневната светлина.

Да се изправи пред Спектъра беше почти облекчение. Според Гавин беше определено по-добре, отколкото да е заклещен между две ревниви жени, всяка от които имаше сериозно основание да му е ядосана. Беше битка, която Марисия не можеше да си позволи, разбира се, защото щеше да я загуби, но това не означаваше, че не може да чувства или че няма право на това. Милостиви Оролам.