Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Ще ни ударят ли при Пясъчните порти? — попита Лив.

— Не — отвърна принцът.

— Нима? Зимун смята, че това е най-добрият им шанс да ни спрат, преди да стигнем до степите около Ру.

— Беше. Но за да държиш портите ти трябва морска поддръжка, а нашите илитийски съюзници разбиха аташийската флота преди пет дни.

Лив не беше чула дори дума за това.

— Илитийски съюзници? Но илитийците не вярват в нищо.

— Вярват в злато. — Цветния принц се усмихна. Двамата се изкачиха на една гола скалпа издатина. Стоящите там войници им отдадоха чест. Принцът стигна до върха и направи нещо с очите си. После издиша разочаровано. — Още не. Може би утре.

— Милорд?

— Затвори си очите, Лив. Можеш ли да го усетиш?

Тя затвори очи и се опита да усети. Усети хладината на утрото, долови миризмата на нужниците, на лагерните огньове, на печащо се месо, на собственото си тяло. Усети тежестта като на колибри на светлината по кожата си, лека като вятър, преминаваща на нежни дихания от издигащото се слънце. Чу сержантите, подвикващи на трениращи мъже, трясъка на дървени оръжия по броня, цвиленето на коне, смеха на жена. Чу смътно неестествения съсък на дъха на Цветния принц.

Отвори очи и погледна мъжа, който разтърсваше света до основите му. Поклати глава, разочарована от себе си.

— Утре. Утре може би ще го видиш. Сега върви и прати горе Дервани Маларгос и Джерош Зеления.

Бяха двамата най-добри зелени притеглящи, които имаха Кървавите халати, учителите за всеки зелен, който все още не беше разкъсал халото. Лив слезе и ги повика. Изглежда, бяха чакали, понеже веднага тръгнаха нагоре към издатината.

Лив ги загледа, докато принцът им говореше, зачудена дали те ще видят или почувстват онова, което тя не можа, зачудена дали не се проваля по някакъв начин.

— Добро утро, прелестна. Винаги с изпитанията и загадките, а? — каза Зимун, щом дойде при нея. Прегърна я свойски през кръста. Понякога това я дразнеше, но вчерашния ден беше притеснена, че Зимун вече губи интерес към нея, тъй че си замълча.

— Предполагам — отрони Лив след малко. — Не е каприз обаче.

— Мислиш — каза Зимун.

Беше единственият човек от познатите ѝ, който смееше да говори пренебрежително за неща, които правеше Цветния принц. Отначало се беше чудила на това, но малко жълта и свръх виолетова медитация го изясни: Зимун беше ревнив. Чувстваше се заплашен, по-малко мъж в близост до най-могъщия мъж в целия свят.

Това беше загадката за нея.

— Та какво беше днес? — попита Зимун.

— Попита ме дали усещам или виждам нещо. Не видях.

— Изглежда, и те май не са го видели — каза Зимун и кимна към Дервани и Джерош. — Мразят се един друг и и двамата искат да водят зелените. Сякаш зелените може да се водят. Идиоти и глупци.

Двамата се караха, със зачервени лица, яростно. Лив почти можеше да чуе думите оттук. Но вместо това наблюдаваше Цветния принц. Ако се съдеше по изгърбените му широки рамене, той също беше гневен, въпреки че нищо друго не го издаваше. Той вдигна ръка и двамата зелени спряха рязко. Цветния принц каза още нещо и двамата паднаха на колене и се извиниха. Странно, да видиш зелено на колене.

То. Мислеше за то, не за личности. Не беше ли това любопитно? „Поредната останка от детинските ми убеждения, че една личност престава да е личност, когато разкъса халото. Самият ни език е бил извратен, за да направи убиването на притеглящи по-приемливо.“

Цветния принц извади пистолет и застреля Джерош Зеления между очите.

Плисна кръв, разпръсна се и поръси земята по-бавно от бучките червено-сиво мозъчно вещество, изхвърлено от костеливия му дом от късчето олово. Тялото на Джерош Зеления падна назад и се затъркаля надолу по голата скала. Лагерът изведнъж затихна. С все още димящ пистолет, Принцът върза на врата на Дервани тънка каишка с черен скъпоценен камък. След това го подкани с жест да стане.

Притеглящият се изправи и си тръгна без думи.

— Смешното е, че още не мога да кажа кой от онези двамата е по-безмозъчен — каза Зимун.

Тя го погледна, както бе обладана от въздействието на свръхвиолета — дори не беше забелязала, че го е притеглила отново, но вече ѝ беше като приятел — и осъзна, че момчето не е просто коравосърдечно и грубо. Беше изплашено. Представяше си, че собственият му мозък цапа скалите.

Той я погледна и Лив видя в очите му, че се бои и от нея. Уморяваше се от нея, но не от досада или от липса на ентусиазъм под одеялата. Не искаше да има равен до себе си. Искаше да бъде обожаван. Зимун беше много по-опасен, отколкото бе осъзнавала. Трябваше да се отърве от него, но внимателно, умно, така, че да помисли, че е негова идея.