Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Заля я срам. Чувстваше се като курва, хваната от баща си с момче, което дори не обича. Чувството се усили и тя бързо притегли свръхвиолет. Беше като първото дръпване на плъша трева сутринта, само дето луксинът ѝ помогна да мисли по-ясно. Чувствата бяха утайката от провинциалната религиозност. Освен това Цветния принц вярваше в свободата, в свободния избор. Тя беше млада. Можеше да прави каквото си поиска. Нямаше нужда да изпитва срам.

Стана, забравила за миг в притока на свръхвиолета, че е гола. Койос Белодъб я гледаше и тя попи погледа му храбро, все едно беше самата светлина. Изчака една дълга секунда, докато видя как го жегна съжалението, и веднага щом го видя взе ризата си и я навлече. Нека Цветния принц да мисли, че не го е видяла. Съществуваха и други видове сила освен магията и меча. Но някои сили действат най-добре в мълчание.

В мълчание облече най-практичната си дреха и измъкна дългата си тъмна коса от яката. Цветния принц закопча последните копчета на врата ѝ, след което тя го последва в лагера.

Докато Кървавите халати бяха настъпвали, завземайки град след град, редовете им бяха набъбвали. Лив така и не беше сигурна колко от тези, които се бяха присъединили към тях, вярват в тяхната кауза — може би просто вярваха в победата и плячката. Искаше ѝ се да изпита презрение към тези, които се присъединяваха заради изгодата, но използваше твърде много свръхвиолет, за да изпитва нещо повече от хладна насмешка. Освен това хората вярваха в силата, а какво беше победата, ако не демонстрация на сила?

Отчасти все още скърбеше заради това, но накъдето и да погледнеше, виждаше, че Цветния принц е прав. Силата. Всички човешки взаимодействия се свеждаха до сила.

Цветния принц изнасяше проповеди всеки ден и вече имаше ученици последователи, притеглящи, както и простосмъртни, които записваха всяка негова дума и полагаха всички усилия да направят цялостна система от всичко това. Говореше за това как Дазен се връща и защитава тяхната кауза. Говореше за свобода. Говореше за данъците, които всички те плащаха на Хромария. Макар думите му да смесваха политика, религия, история, гражданско учение и наука, Лив смяташе, че различава в тях не толкова невероятно нюансирана система под риториката му, колкото вяра, сътворена просто от силата на убеждението на вярващите му поклонници, че учението му трябва да е рационално, иначе великият им водач няма да го проповядва. Не можеше да прецени доколко самият Всецветни вярва в това, но знаеше, че ако той иска да постигне великите си цели, има нужда от верни последователи. А тези последователи имаха нужда от нещо, в което да вярват, за да ги обединява.

Той не проповядваше пред тълпата за власт, също както и не им позволяваше да го наричат Койос. Фамилиарността, както и знанието, бяха за привилегированите. Понякога Лив си мислеше, че Цветния принц най-вероятно не дава пет пари за това в какво вярват всички хора, че ръси ересите, които ръсеше, защото смята, че би могъл да експлоатира всякакво недоволство срещу Хромария.

— Разбра ли вече какво е великото ти предназначение, Аливиана? — попита принцът и кимна на група зелени бесове, които едва се размърдаха в негово присъствие. Зелените също не ги биваше особено в почитанието.

— Освен да бъда стръв за баща ми?

— Още отначало ти казах, че си това, и не, все още не съм загубил напълно надежда за Корван. Но на заложник не е нужно да се дават привилегиите или свободата, които имаш ти. Разбира се, ти си надскочила това.

— Аз съм най-добрата свръхвиолетова, с която разполагате. Трябва да има нещо общо с това — каза Лив.

— Много общо предположение — отвърна принцът. — Но до неотдавна щях да кажа „една от най-добрите“. — Изглеждаше развеселен.

— Променила съм се — каза тя. Вече беше по-уверена. Отрязала беше много от спънките на Хромария. — И съм права.

— Мм.

Червените скали се извисяваха над целия лагер. Тънки като паяжина пътеки се виеха навсякъде по тези канари, но принцът бе предпочел да прати почти всички по крайбрежния път. Само конницата му беше пътувала по високия път, за да събира продоволствие и да потушава всякаква въоръжена съпротива.

Армията вече беше толкова голяма, че понякога имаше дребни стълкновения, за които Лив дори научаваше чак след мръкване. Аташийската армия беше сондирала Кървавите халати за слабост, но при толкова много притеглящи, с които разполагаше принцът, не беше открила кой знае какво. Зимун обаче смяташе, че скоро ще разберат колко кураж имат аташийците. На другия ден армията щеше да стигне до най-тесния проход между стръмните урви и океана.