Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Да, разбира се. — Кип се изчерви. — Командирът казва, че идва война, а няма как да се подготвиш за война, освен да си достатъчно близо, за да помиришеш дъха ѝ. Ние ще помагаме с местенето на припаси и цивилни. Ще сме извън предните линии, но не в пълна безопасност, така каза.

Каза го с толкова зрял тон и с такава увереност, че Гавин погледна незаконния син на брат си с нови очи. Четирите месеца бяха променили момчето. Все още беше трътлест — може би винаги щеше да си е такъв, — но както можеха да правят само младежите, беше поотслабнал. Тлъстината, която бе закръгляла лицето му и смекчавала чертите му, се стапяше. Силното очертание на брадичката и волевото чело бяха изцяло на Гайл. Беше широкоплещест, а мишците му, макар и все още неоформени, бяха огромни. Днес самочувствието му се беше извисило, разбира се, след като тъкмо го бяха приели в Черната гвардия. Щеше да се смачка отново — поне още десетина пъти. Момчетата, особено дебелите, могат да приличат на мъже един ден, но им отнема много повече време, докато се помирят със себе си. Но този Кип сега, това беше мимолетен образ на Кип, какъвто можеше да стане един ден.

И Гавин харесваше този Кип.

„На някои от нас им отнема много повече време, докато се помирят със себе си, нали?“

Докато гледаше сина на брат си, Гавин се почувства разкъсан от тъга. Никога нямаше да има свой собствен син. Дори да постигнеше непостижимата си цел, което изглеждаше все по-малко вероятно с всеки изминал ден.

Усети, че мълчанието му се е проточило прекалено, и каза:

— Планът е добър. Кажи на останалите изтърсаци, че ще загубим този град, тъй че да не им минават никакви геройски идеи в главите. Героизмът е чудесно нещо, но похабеният напразно героизъм означава, че няма да можеш да помогнеш в решителния ден.

— Треньор Фиск ни казваше същите неща. Освен това за загубването. — Кип се намръщи. — Но ти благодаря. Че ми казваш истината.

„Благодаря, че ми казваш истината.“ Е, в това твърдение ако нямаше някаква горчива ирония, Гавин беше пълен глупак.

— Искам да дойда с теб утре — каза Кип.

— И какво те кара да мислиш, че ще ходя някъде утре — освен факта, че всички ние вече пътуваме, тъй че си с мен по подразбиране?

— Ти си промахосът. Все едно дали те наричат така, или не. Искам да се сражавам до теб.

„Толкова готов да се сражава. Но аз бях ли по-различен? Колко хора убих, преди наистина да разбера какво означава да убиваш?“ Гавин потърка чело.

— Утре ще убивам хора, Кип. Хора, които не са заслужили точно да бъдат убити. Едно е да убиеш бяс, или убиец, или пирати, или човек, който нахлува в твоя град или дом, готов да изнасилва, да убива и граби. Друго е да убиеш търговец, чиито стоки ще носят смърт, но който лично просто иска да си изкара прехраната. Човек, който си има деца вкъщи, жена, която ти правиш вдовица, и бедстваща при това.

— Всички избираме страна — каза Кип.

— Толкова просто ли е? — попита Гавин.

Кип застъпва нервно от крак на крак, но кимна.

— Чухме от различни шпиони, че Лив Данавис сега е с Цветния принц. В армията му. Тъй че кажи ми, Кип, ако видиш Лив Данавис на палубата на един от онези кораби, готвеща се всеки момент да хвърли граната към нас, ще я убиеш ли? Без колебание, преди тя да е могла да убие нас?

Кип преглътна.

— Б… брадата на Оролам! Надявам се, че той ще ни спести необходимостта да правим такъв избор.

— Ако Оролам ни пазеше от такива избори, нямаше да сме тук, Кип.

— Как е могла да тръгне с тях? Те са чудовища. Буквални, истински, чудовища от плът и луксин.

— Идеалистите съзряват лошо. Ако не могат да надраснат идеализма си, стават двуличници или слепци. Лив е избрала слепотата, фиксирала се е толкова много на недостатъците на Хромария, че вярва, че тези, които ни се противопоставят, трябва да са образцови. Това, че не сме съвършени, не казва нищо за враговете ни, Кип. Нищо. Както се оказва, те са по-скоро лоши. Толкова лоши, че тяхното управление би било катаклизъм, но това не означава, че нямат и някои добри страни за нас. Не означава, че всеки глупак, който работи за тях, е зъл. Просто означава, че трябва да бъдат спрени. Като ги убием, ако е необходимо. Това е светът, в който влизаш, Кип. Тръгвам утре на разсъмване. Ще взема разрешение от командира ти да дойдеш с мен, но ако не можеш да убиеш Лив в случай, че се наложи, не идвай. Няма да те укоря за това като мъж, но като войник няма да искам да ми пазиш гърба.

Кип не отговори веднага и Гавин изпита още по-голямо уважение към него заради това.