Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Все пак изпитваше извратения подтик да открадне нещо. Тъй или иначе щяха да се откажат от него, тъй че може би трябваше да направи нещо, за да си го заслужи.

Очите му се спряха на страничната маса с купчините карти на Деветте крале на нея. Явно баща му беше играл наскоро. Беше едно от малкото неща, които носеха радост на стареца. Гавин беше играл с него безброй пъти в миналото. Старецът почти винаги печелеше. Беше по-добър играч от Гавин и нямаше нищо против да послъже при това, ако решеше, че може да мине, макар да се беше огорчил много онзи единствен път, когато Гавин го хвана, че го прави, и никога повече не се опита да измами, доколкото знаеше Гавин.

Но вместо да грабне една от колодите на масата Гавин се запъти към един от килерите. Баща му веднъж беше измъкнал оттам удивителна колода, след като Гавин бе спечелил три игри поред. Килерът имаше ключалка, но не беше нищо сериозно. Гавин порови из стари документи и любимите книги на баща си и намери стара, украсена със скъпоценни камъни кутия за карти. Извади я и я отвори. Картите бяха изключителни, но нямаха по себе си белезите за слепец. Трябваше да са били любимите на баща му преди зрението му да помръкне.

Пусна кутията с колодата в един от джобовете си и се върна в покоите на майка си. Младата робиня стоеше там и кършеше ръце. Той ѝ връчи писмото и отиде до сейфа на майка си. Трудно беше да се разбере дали цифрите изобщо са подредени в някаква система. Опита рождената си дата. Не се отвори.

Аха. Беше опитал рождената дата на Гавин. Добре: отново потъваше в маскировката.

Датата на Дазен подейства. „Благодаря ти, майко.“ Взе няколко кесии със злато и сватбения ѝ пръстен, и няколко рула монети. Даде на младата робиня едно, после още едно. Тя се ококори.

— Занеси това писмо на западните кейове, на Улицата на пекарите, знаеш ли я? Сградата със син купол приютява наемническата част на Разцепения щит. Искай да говориш с Едноокия или с Тая Вин. Бих те посъветвал по-скоро с Едноокия, той е добър към млади момичета. Кажи им, че те е изпратила лейди Фелия Гайл. Можеш да платиш до триста данара, за да те заведат у дома, включително всички техни разходи — ако можеш да се спазариш за по-малко, другото задържаш. После купуваш превоз до дома ти… откъде си?

— От Вивург, милорд.

— От Пария? Не приличаш на парийка.

— Първо поколение, милорд. Родителите ми са бежанци от войните. Не е толкова лошо. Много от нас има във Вивург.

— Добре. Пътят е дълъг, би трябвало да платиш четирийсет данара за добра каюта. Нар долу е по-евтино, но недей. Накарай охраната си да вземе легло с теб. Мъж или жена, няма значение, с Разцепения щит е безопасно. Можеш да помолиш за жена, ако предпочиташ. Също така занеси тази бележка на шивач. До мръкване трябва да свалиш робското облекло. Разбрано? — Гавин надраска бележка. — Трябва да се качиш на кораб тази вечер обаче. Това е желание на майка ми, но баща ми точно сега не е много с ума си. Не бива да си тук, когато е ядосан, а аз му давам достатъчно основания да е ядосан. До седмица ще забрави за теб, но засега…

Надраска втора бележка и я подписа със собственото си име. Капна на нея червен луксин, притисна го с волята си, за да приеме формата на печата му, и след това я подпечата с луксин.

— Това казва на всички, които биха могли да те спрат, че Призмата ще провери за теб и ако с теб е станало нещо лошо, ще развихри мъстта си над тях. Може да не се окаже вярно. Не знам дали изобщо някога ще стигна до Вивург, но ако живея достатъчно дълго, ще се опитам. Разбра ли?

Момичето изглеждаше готово всеки момент да се разплаче.

— Милорд… не знам как да ви благодаря…

— Тръгвай — подкани я той. — Много опасно е за теб тук. — „И за мен.“

Тя излезе и той я последва. После слезе долу в кулата и скри двете колоди на едно място, където беше сигурен, че баща му никога няма да провери. Върна се в стаята си.

Карис спеше. Гавин хлъзна пръстена на майка си с огромния рубин на пръста ѝ. Тя не се събуди. Странно, пръстенът се намести съвършено. Можеше да се закълне, че пръстите на майка му бяха по-дебели от нежните пръстчета на Карис. Гавин огледа пръстена.

Майка му го беше прекроила, за да става на Карис. Гавин се усмихна. Благодаря ти, майко. Представи си лукавата ѝ усмивка — тя бе знаела, че той ще се досети. „Не си наследил всичкия си ум от баща си“, щеше да каже. Все още усмихнат, докато сълзите напираха в очите му, целуна Карис по челото. Задържа ръката на жена си и поседя с нея. Ръката на жена му. Неговата жена.