Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Да, милорд — отвърна момичето шепнешком. — Гринуди го взе.

— Естествено. — Нямаше да им хареса, ако Гавин нахълташе в стаята на баща си.

Във вечната нощ да вървят и двамата! Гавин вече беше убеден, че баща му е поръчал побоя над Карис. Опитът за покушение срещу Кип беше под съмнение, но и той не можеше да се отхвърли.

„Погледни това, което обичаш.“ Да бе!

Отиде до вратата, притегли червен луксин в ключалката, напъна я, докато резетата се разхлабиха, а след това вкара жълт луксин, стегна волята си и изви. Ключалката изщрака и се отвори.

Можеше да е полумъртъв, но не беше кастриран все още, нали? Запали една лампа така, че да хвърли ярък жълт блясък из покоите на Червения, отиде до писалището и зарови из документите. Баща му беше на горния етаж, а един военен съвет със сигурност щеше да се проточи часове дори за толкова невеж за войната човек като баща му. Андрос Гайл, изглежда, си мислеше, че да си гениален означава да си добър във всичко, а генералите му щеше да трябва да запълват празнините в знанията му грижливо и бавно, за да не разгневят стареца. Предвид колко невежи бяха и самите те, щеше да отнеме доста време.

Беше почти комично колко много чудесна информация беше оставил баща му на открито. Гавин съжали, че не беше дошъл тук просто да поразрови. Андрос просто беше тук толкова често, че явно изобщо не беше помислял за опасността някой да влезе в покоите му, докато го няма. Нали почти никога не излизаше от тях.

Намери бързо бележката за робинята. Почеркът на майка му бе красив и равен, не бе загубила уменията си дори с напредването на възрастта.

„Ние, притеглящите, сме ограбени от живот преди възрастта да ни ограби от дарбите ни.“ Гавин не знаеше дали това е най-голямата жестокост от всичко, или малка добрина. Погледна писмото. Беше точно както бе казало момичето — простичко безусловно освобождаване и дарение от четиристотин данара. Момичето щеше да остави робството с повече пари в ръката си, отколкото щеше да е спечелила от слугинска заплата за две години. Цяло състояние за едно младо момиче. Достатъчно за зестра в селските райони на малкото сатрапии, където такива неща все още бяха обичайни. Единствената необичайна част бе, че на момичето се даваше въоръжена охрана от наемническата част Разцепения щит, за да я отведат до дома ѝ — Фелия Гайл несъмнено бе отчела факта, че изпращането на едно много младо и привлекателно момиче у дома с такова богатство ще го изложи на голяма опасност. Разбира се, пращането на охрана от Разцепения щит щеше да струва повече от двеста данара, но тези наемници имаха надеждна репутация.

Като много жени със социална съвест, Фелия Гайл беше хранила дълбоки резерви към робството. „Не сме ли всички ние братя и сестри под светлината?“ — питаше тя често. Гавин почти можеше да чуе гласа ѝ: „От гледната точка на Оролам какво значение има кой как е облечен?“ Но като мнозина други тя все пак имаше роби. Невъзможно беше човек да си представи един свят без тях. Хора нямаше доброволно да се хванат на работа в галери или в сребърните мини, или на каналите, нали? А какво прави човек с вдовиците и сираците, когато една страна е завладяна? Просто ги оставяш да измрат още първата зима? Оставяш ги за плячка на търговци на роби с по-малко скрупули, отколкото имаха цивилизованите сатрапии?

Тя често казваше, че робството е обезчовечаващо. Боят, правенето на копелета, несигурността на самите собственици. Никога не беше харесвала това. Това освобождаване беше щедро, меко казано. Но не и необичайно за онези собственици, които се бояха, че скъпите на сърцата им роби ще попаднат при жестоки господарки или развратни господари, или при вражески фамилии, които може да ги принудят да разкрият срамни тайни за предишните си собственици, или дори на добри фамилии, които може да изпаднат в затруднения и да им се наложи да отдадат под наем робите си за работа в мините или бардаците.

Гавин прибра писмото в джоба си. Огледа стаята зачуден дали има още нещо, което трябва да открадне. Пари? Скъпоценни камъни? Трябваше ли да се опита да прочете кореспонденцията на баща си? Отвори писалището и намери кутията. Огледа я за миг, след което се отказа да се опитва да я отвори.

Андрос Гайл живееше и умираше от кореспонденцията си. Кутията нямаше да поддаде пред нищо по-малко от длето и ковашки чук. Ако изобщо.

Гавин я върна на мястото ѝ. Беше тежка при това. Всъщност някои от предишните съдържания на кутията бяха опразнени, за да се отвори повече място. Няколко скъпоценни камъка с големината на яйца на пойна птица лежаха небрежно в чекмеджето между пера и хитроумната илитийска перодръжка с мастилен резервоар, която баща му толкова много харесваше.