Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Последната дума стъписа Кип.

— Трошач! — ревна треньор Фиск. — Чу командира. Имаме място за четиринайсет, а тук виждам само тринайсет. Влизай в строя! Бегом! Някой да разкара този боклук!

— Не! Нее! — извика Ейрам. Но лекарите вече бяха дошли и го изнесоха. Той плачеше.

Кип закуцука към редицата. Много далече от бегом, но се чувстваше все едно се рее във въздуха. Колко ли мак му беше дал лекарят все пак?

Не, не беше от мака.

Командир Железни застана пред Кип. Взе златния му жетон и го затвори с щракване в медальон. На капачката на медальона имаше черен пламък.

— Това е Пламъкът на Ереб. Той символизира служба и саможертва. Както една свещ прихваща пламък и бива погълната, за да отдаде светлина и топлина, така е и човекът, който поема службата. Ден след ден ние отдаваме живота си, за да служим на Оролам и неговата Призма. Ще поемеш ли тази свята служба, Кип Гайл, Трошачо?

— Да. — Побиха го тръпки.

— А ще отмениш ли всички други свои клетви във вярност и ще бъдеш ли верен първо на това тяло, на Оролам и на неговата Призма?

— Да.

— Тогава те обявявам, Трошач, за обучаем в Черната гвардия.

— Тро-ша-ча! Тро-ша-ча! — завика тълпата възторжено.

Останалото от церемонията мина като в сън. Всички дребосъци се заклеха, а след това по-старите обучаеми и пълните черногвардейци се струпаха около тях, за да ги поздравят.

По някое време решиха да отидат в една пивница, предпочитана от черногвардейците — всички питиета за сметка на новите обучаеми, разбира се. Преди да се остави да го отнесат във вечерта, Кип потърси с очи баща си.

Гавин Гайл стоеше там, където го бе оставил, пренебрегнал за миг вестоносеца, който бе дошъл при него с някакво съобщение. Очите му не се откъсваха от Кип. Призмата се усмихваше някак объркано, но може би беше повече от объркване. Може би беше малко горд.

Карис много смътно осъзна, че мъжете си тръгват. Лежеше по очи на каменната настилка и се молеше да не се върнат, надяваше се да изпадне в несвяст. Не стана. Вдигна лицето си и видя локва кръв под устата си. Лявото ѝ око бързо се подуваше и затваряше, дясното правеше същото, но по-бавно.

Беше ѝ зле от ударите в главата. В устата ѝ имаше някакъв мръсен вкус — освен металния вкус на кръв. Осъзна, че са я обърнали на една страна, за да не се удави в повърнатото.

Заповръща отново. Изкара всичко от себе си, но спазмите в стомаха я задържаха свита на кълбо. Надигаше се само за да вдиша и да повърне пак.

Спазмите бавно отминаха. Тя се превъртя по корем и започна някак си да пълзи.

Можеше да пълзи. Добре. Някаква част от съзнанието ѝ отбеляза, че няма счупени ръце или крака. Добре, добре. Ръцете ѝ бяха лепкави от кръв и още по-лошо, а камъните по уличната настилка режеха коленете ѝ. Ребрата я боляха всеки път, щом си поемеше дъх, но едва ли имаше счупени ребра — май бяха само пукнати. Чупила беше ребра преди и тогава болеше повече от сегашното.

Освен ако тялото ѝ не прикриваше болката, разбира се. Телата го правеха това. Проклети тела! В гърлото ѝ се надигна жлъч и тя изплю кръв.

Не ѝ бяха избили зъбите, но си беше прехапала лошо езика. Нещо пареше около шията ѝ. Страх я беше да го опипа обаче.

Стигна до пресечката след пет или десет минути — или след цяла година.

Коя ли улица беше това? Беше минала по нея, но не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни в коя част на градчето се намира. Не беше оживена улица обаче.

Но не можеше да продължи повече. Дясното ѝ око вече беше съвсем затворено. И задникът я болеше. Ритали я бяха. Краката ѝ започваха да се схващат.

Повърна отново. Само стомашни сокове.

Когато отвори още здравото си око, видя, че някой върви към нея.

Свърна настрани и я заобиколи отдалече.

Минаха и други. Мъже и жени. Мъж с ръчна количка. Никой не спря. Оролам, защо никой не спираше?

Безпомощна. Все едно беше съвсем гола. Не можеше да направи нищо. Беше оставена на милостта на всеки, който минеше. На всеки, който поискаше да се възползва.

Заплака и изпита самоомерзение, че плаче. Но наистина я болеше непоносимо.

— Хайде, мила — чу мъжки глас над себе си. — Ще мине. Ти си много храбро момиче. — Беше илитиец, ако се съдеше по акцента. Карис нямаше добро мнение за илитийците. — Облечена си като черногвардейка, ама си бяла като платно. Ти си Карис Белодъб, нали?

Тя не можеше да отговори. Успя само да спре да плаче, нищо повече. Дори да кимне беше победа.

— Сега ще те вдигна. Искам да ми кажеш всички места, където те боли, за да мога да кажа на лекарите, като стигнем в Хромария. Става ли?