Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Прекъсването на годежа беше лошо. Тя беше изчезнала, унизена и финансово съсипана, и той бе помислил, че никога повече няма да я види. Отчасти се беше зарадвал — онази негова част, която искаше да живее. Разбира се, Карис щеше да види истината под маската. Но годината, докато я нямаше, му беше дала време да нагласи маската си, да се превърне в Гавин Гайл.

— Кажи ми — каза тя. Нямаше да го погледне в очите и нямаше да мигне, за да изчисти сълзите си. — Кажи ми всичко.

Тонът ѝ беше студен, безжизнен.

Вече знаеше достатъчно, за да го издаде и да го убият, тъй че защо трябваше да е трудно? Играеш и или печелиш, или губиш, нали? Но болезненото усещане дълбоко в стомаха му не беше заради живот и смърт. Някак си тези неща бяха незначителни. Беше заради това, че бе отвратил една жена, която означаваше за него повече от всичко, което бе познавал.

Вдиша дълбоко. Наведе се отново напред. Пет години, пет невъзможни цели. Провалял се беше на тази цел всяка година през последните шестнайсет. Ако тя го убиеше заради това, поне щеше да е направил нещо правилно.

Тъй че заговори. Каза ѝ за пожара в родната ѝ къща, как в онази нощ беше открил, че може да разцепва светлината, и как беше подивял от гняв, убеден, че тя го е предала. Каза ѝ как беше побягнал от срам. Как го бяха гонили. Как около него се беше сплотила една армия, за която дори не беше сигурен дали я иска. А после за Гавин — как беше отхвърлил предложенията му да се предаде. Каза ѝ как после беше започнал да се бори. Как бе поставил Корван Данавис начело на войските си. За боевете в Аташ, за обещанията от няколко парийски клана. За това как се бяха нуждаели от онези парийски подкрепления толкова отчаяно, че бяха бягали, за да ги посрещнат, чак до Тирея… и как бяха открили, че са предадени. Парийските кланове не бяха дошли.

Малко ѝ каза за последната битка. Беше убил много хора през онзи ден, някои от тях братя и синове на мъже и жени, на които бе започнал да се възхищава оттогава.

После ѝ разказа за годините след това. Как се беше изправял пред предизвикателствата да се учи да е Гавин и как се беше опитвал да поправи злините, които толкова малко от другите членове на Спектъра изобщо си бяха правили труд да се опитат да поправят.

Говори повече от час. И докато говореше, усещаше стоплянето ѝ, омекването ѝ към него; изражението ѝ започна да се отпуска, ставаше по-открито. А накрая стигна до битката за Гаристън и последствията от нея и как тя го беше зашлевила и беше казала, че знае тайната му, и как се беше уплашил, че е разбрала истината. Каза ѝ и как бе трябвало да реши дали да ѝ каже истината, или да я убие.

Всякаква топлина, която се бе насъбрала, се стопи все едно беше отворил широко прозорците зиме. Видя как потрепна един мускул на брадичката ѝ. „Ще ме убиеш ли, задник такъв“, казваше потрепването.

— Искаше истината — каза Гавин. — Това, че ти я казах, означава, че можеш да ме убиеш.

— И трябва, копеле такова. Но не очаквай това да стопли сърцето ми.

Нямаше какво да отвърне. Осъзна, че е стрил кафявото топченце опиум между пръстите си на прах.

— Аз съм който съм, Карис — каза той. И осъзна колко нелепо е да каже точно това точно сега. — Искам да кажа, аз съм Призмата, тъй че…

— Знам какво искаш да кажеш. Тъй. Това ли е?

Той се поколеба.

— Не. Не е това, Карис. Снощи убих Гавин.

— Имаш предвид метафорично ли? — попита тя.

Тъй че той ѝ каза. После ѝ каза и за Ана, и ѝ каза истината.

— Но черногвардейците… те казаха, че е скочила.

— Излъгаха, за да ме спасят, Карис. Не съм ги молил за това. Заклевам се. Ана каза какви ли не мръсотии за теб и разбрах, че съм те загубил завинаги. Изблъсках я на балкона и… не че исках да я убия, но тя се преметна през перилото и падна. Качих се на покрива, за да се опитам да Балансирам. Не мога вече. Тъй че слязох долу да пусна Гавин, да го оставя да ме убие. — Не можеше да я погледне. Знаеше, че го гледа ужасена.

Накрая, след като ѝ разказа за Гавин, каза:

— Не знаех какво ти е направил той. Как те е… унизил. Трябваше да съм го разбрал, но бях толкова загрижен за себе си, че не можех да видя дори и най-очевидните неща за хората около мен. Съжалявам, Карис, и знам, че не съм се държал подобаващо, но те обичам и искам да прекарам остатъка от живота си с теб, стига да можеш да ми простиш.

Тишината беше толкова дълбока, че можеше да се удави в нея.

— Вбесяващ. Непоправим. Груб. Тъп. Ужасно тъп. Но не и неискрен в крайна сметка. Това си ти, нали, Дазен Гайл?