Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Да.

— Целуни ме — каза Карис.

— Моля?

— Не моля.

Той стана от стола и седна на ръба на леглото. Тя изохка от болка от раздвижването.

— Извинявай — каза той. — Може би…

— Казах: не моля.

— Но устните ти са напукани и…

— Не моля.

Той я целуна с нежността на мъж, целуващ тежко болна жена.

Тя се отдръпна. Изгледа го през цепките на подутите си очи, неодобрително.

— Това беше ужасно, Дазен Гайл. Не беше целувката, която чакам от шестнайсет години.

— Втори шанс? — попита той.

Тя опита да се нацупи.

— Хм. Не го заслужаваш.

— Сериозно? — попита той сериозно.

— Да — каза тя строго. — Но пък ако ние с теб не сме за втори шансове, не знам кой е. — Усмихна се обаче.

Той я целуна отново, нежно, едва докосна устните ѝ. Но това, което започна като нежност, скоро премина в изкушение и страст. Той я притисна до себе си и докато се целуваха, усети как някакво напрежение в него се разхлабва, напрежение, което се беше стегнало на възел от толкова време, че бе започнал да мисли за тази болка като за част от болката да си жив.

Тя се отдръпна и внезапно потръпнал от страх, че ще бъде отхвърлен, Гавин също се отдръпна.

Но Карис изпъшка:

— Боя се, че ме оставихте без дъх, лорд Гайл…

— О, съжалявам. — Облекчение и усмивка.

— … защото точно сега не мога да дишам през носа.

Засмя се и той също се засмя, със съжаление.

— Толкова си красива…

Сърцето му подскачаше така, сякаш щеше да изскочи.

Тя го погледна недоверчиво.

— Може да съм почти сляпа точно сега, но ти не би трябвало да си. Мен ме пребиха. Какво е твоето извинение?

Той се засмя.

— Нямах предвид точно в този момент… Знаеш ли какво? Мисля, че устните ми могат да са по-убедителни без думи. Я ела тук.

Целуваха се и се целуваха, и се кикотеха заедно, че Карис трябва да си поема дъх, и как Гавин бъркаше леките ѝ стонове на страст и леките ѝ стонове от болка, когато станеше твърде страстен. Светът спря. Никакви тревоги, никакви грижи. Възелът, за който Гавин не беше знаел, че носи в себе си, се разхлаби и се развърза, и изчезна, и той изведнъж се почувства по-силен, отколкото през целия си живот. Свободен. Силата на тайната разбита, оковите счупени.

— Милостиви Оролам, как искам да се любя с теб — каза тя.

— Мога да бъде склонен — отвърна Гавин бързо.

Тя простена от безсилие.

— Само тялото ми да беше толкова склонно…

— Мога да съм… нежен — предложи той с дяволита усмивка.

Тя го придърпа към себе си и прошепна в ухото му:

— След като шестнайсет години ми липсваше, Дазен Гайл, последното, което искам от теб, е нежност.

Той преглътна. Нямаше думи.

— Ще се омъжиш ли за мен, Карис Белодъб? — Проклятие! Можеше да го направи по-добре. В такива въпроси трябваше да има известно красноречие, нали?

Но пък може би една простичка истина беше по-добра от изкусно поднесената?

— Карис, защо плачеш?

— Защото е крайно време за обезболяващото ми, идиот такъв.

На вратата се почука.

— О, шегуваш се, нали? — каза Гавин и погледна към вратата все едно можеше да я убие с очи. Обърна се отново към Карис. — Означава ли това „да“?

— Ти ме изтощи и се възползва от предимството си, че съм на легло, тъй че…

— Тъй че означава „да“?

Ново чукане по вратата.

— Глупак такъв! Разбира се, че означава „да“.

— Обичам те, Карис Белодъб.

Тя се усмихна.

— И би трябвало.

Вратата се отвори и един черногвардеец вкара в стаята инвалидния стол на Бялата. Гавин не можа да скрие усмивката си.

— О, да не би да прекъснах нещо? — попита Бялата.

— Не — отвърна Гавин. А Карис каза:

— Да.

— Разбирам.

— Вие сте точно човекът, който се надявах да видя — каза Гавин. — Върховна жрице, ще бъдете ли така добра да осветите брака ни?

Бялата сведе глава и ги погледна над очилата си.

— Е, Гавин Гайл, определено ти отне доста време. И ти, Карис Белодъб! Най-мудната съблазън в историята! Жена с твоите чарове! — Бялата изсумтя.

— „Да“ ли е това? — попита Гавин.

— Разбира се, че е „да“ — отвърна вместо Бялата Карис. Беше се ухилила до уши.

— Предполагам, че Гавин тръгва на война и че ще искаш това да стане веднага щом се върне? — каза Бялата.

— Не — заяви Гавин. — Сега.

— Сега? — възкликна Карис. — Не искаш ли все пак да помислим малко? И двамата нямаме представа в какво се въвличаме.

— А кога ще имаме? Някои неща не можем да знаем, докато не се въвлечем в тях. Ще се въвлека в това, с тебе. Това е повече от достатъчно за мен. — Гавин се обърна към Бялата. — Веднага.