Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Тогава все още не съм съществувал, така че всъщност не го знам. — „Нагло. Опасно, Кип.“

— Още ли носиш превръзката на ръката си? — попита Андрос.

— Да, милорд.

Веждите му се вдигнаха за миг над тъмните очила.

— О, „милорд“ ли съм вече?

Кип не знаеше дали да се мрази повече за предишната си безразсъдност, или за сегашното си почитание към стария ястреб.

— Свали превръзката.

Възелът близо до китката трябваше да разхлаби с пръсти и зъби, но скоро Кип разви ленената превръзка. Изгарянията зарастваха, но кожата беше порозовяла там, където не беше бяла от белезите, и пръстите му бяха огънати окончателно. Можеше да ги свие в юмрук, но болеше дори при опит да ги изпъне. Хирургът и Железни го подканяха да опитва, но беше убийствено болезнено.

— Протегни ръката си, копеле, сляп съм.

Кип протегна ръката си на масата. Старецът отпусна дланта си върху нея.

— Моля те — каза Кип. — Много боли.

Андрос Гайл изсумтя. Опипа с костеливите си бледи дълги пръсти с отпусната кожа дланта на Кип, без да обръща внимание на мазния мехлем. Щипеше, но Кип запази спокойствие.

— Тази ръка скоро ще ти стане безполезна, ако не си изпъваш пръстите — каза Андрос.

— Да, милорд. Знам.

Андрос Гайл обърна ръката му с дланта надолу.

— Знаеш. И си избрал да станеш сакат. Защо?

Кип стисна зъби. Преглътна.

— Защото боли.

— Защото боли? — повтори с насмешка Андрос. — Срам те е. Чувам го.

— Да, милорд.

— Би трябвало. Дръж си ръката на масата. Крещи, ако заболи твърде много.

„Какво?“

Андрос натисна ръката му отгоре, бавно. Кип усети как новата кожа се разкъса. От устните му се изтръгна скимтене, но не изкрещя.

„Аз съм голямо буре с лой, срам, пречка, но аз съм шибаната костенурка мечка. Върви в пъкъла, Андрос Гайл. Дърт, безсърдечен, жесток…“

Сухожилията в ръката на Кип бяха пламнали, цялата му длан се опираше на масата, но пръстите му бяха упорити като птичи нокти.

А след това изведнъж натискът спря.

По бузите на Кип се стичаха сълзи. Той изохка и сви ръката си до гърдите.

Андрос Гайл каза:

— Това, което искаш да ти служи, трябва да го подчиниш на волята си. Дори собственото си тяло. Може би особено собственото си тяло, шишко. Кожата разкъса ли се?

На Кип му отне малко време, докато се довери на гласа си.

— Да, милорд.

— Разтрий отново мехлема в раните. Иначе ще забере.

Кип го направи с трепереща ръка.

— Знаеш какво ще ти кажа сега, нали? — каза Андрос Гайл.

— Продължавай да правиш това, непрекъснато, всеки ден, за да заздравее както трябва — отвърна Кип.

И отново го заля срам. Знаеше какво да прави. Просто нямаше волята да го направи. Андрос Гайл дори не трябваше да казва нищо.

— Добре се справи — каза старецът.

— А?

— Не изкрещя. Очаквах да изкрещиш. Тъй че този път без залози. Игра за упражнение. Следващия път е за малката ти приятелка обаче, тъй че се надявам да се справиш по-добре.

Без повече приказки Андрос Гайл се зае с картите си. Шест с лице надолу, две открити: Дебнещ ловец и Зелен страж.

Това означаваше, че използва колодата „зелено и сянка“. Една от най-добрите му. Кип уви хлабаво превръзката около ръката си и изтегли картите си от чисто бялата колода, с която Андрос му беше дал да играе. Беше играл два пъти с нея преди и най-сетне се беше настроил удобно към стратегията ѝ. Двете му открити карти бяха Небесното око — увеличител на силата — и Куполът на Араклес.

Кип изруга наум. Без залози? Току-що беше изтеглил най-добрата възможна начална ръка на тази колода. Картите в ръката му също бяха добри. Всъщност имаше разумен шанс да спечели. Нямаше никакъв избор за първите два кръга: ако не изтеглеше междувременно нещо променящо играта, трябваше само да оцелее до шестия кръг, тъй че попита:

— Когато казваш, че ще играем за малката ми приятелка, какво имаш предвид?

Андрос изигра Наметалото на мрака, с което направи гамбита на Кип много по-малко вероятен, и каза:

— Онази малка робиня…

Като че ли не можеше да си спомни името. Кип не му подсказа от страх, че му подхвърля стръв. Андрос щракна с пръсти.

— Адрастея — каза тихо Гринуди от тъмното и Кип погледна към него. Мъжът носеше странни тежки очила, каквито Кип не беше виждал никога.

— Адрастея — каза Андрос все едно си го беше спомнил, все едно че Гринуди беше продължение на самия него. — Ще я купя и ако я спечелиш, ще ти я дам. Можеш да я използваш като стайна робиня. Не допускам, че селото ти е дало на момче със съмнителен чар като теб много възможности за плътски удоволствия, нали?