Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Но… талантът на Тея нямаше никаква стойност, нали?

Или пък беше безценен, на подходящите места.

„Гавин, татко, би ли се върнал, моля те? Боя се, че ще направя някаква ужасна грешка.“

Беше твърде късно да намери Тея. Сигурно вече бе заминала със смяната си, но Кип не можеше да остане тук. Бездруго не беше уморен. А имаше четири часа до времето за тренировки с Железни и Тея.

Напусна кулата на Призмата и навлезе в Големи Яспис. Докато прекосяваше един пазар, беше готов да се закълне, че за няколко стъпки походката на всички там беше синхронизирана — една, две, три стъпки, всичките едновременни… после това премина. Сигурно си го беше въобразил. Няколко души се спогледаха, после всеки отново си тръгна по работата.

След половин час Кип отново застана пред вратата на Янус Бориг. Почука и изчака търпеливо. Видя местещи се сенки по околните покриви. Стражи? Капачето се хлъзна и той видя как тя надникна навън.

— Къде мога да взема колода черни карти? — попита Кип.

Тя се засмя.

— Върна се, толкова скоро. Виждаш ли? Казах ти, че си по-умен, отколкото си мислиш. Влизай. Влизай.

— Знаеш, че не обичам да започвам битки — каза Карис.

Гавин замръзна, с лъжицата заешка яхния на път към устата му. Това начало не предвещаваше нищо добро. Изсумтя уклончиво. Хранеха се сами тази вечер в малката си палатка недалече от брега.

Седмиците бяха отминали като в мъгла, в съдържателна работа, подновено приятелство, безплодно търсене и кротко усилващ се страх. Тирейците бяха слезли на острова в почуда и със сълзи в очите. Хората на Третото око бяха осигурили огромно пиршество… А Гавин беше впрегнал тирейците на работа моментално. За няколко дни вече имаше план и рутинна програма. Доколкото бе възможно, беше предал властта на Корван Данавис, подкрепяше решенията му, почиташе го публично и укрепваше авторитета му, докато най-сетне тирейците бяха почти толкова склонни да се обръщат към Корван да решава споровете им и да им дава напътствия, докато Гавин беше там, колкото и докато го нямаше.

А го нямаше почти всеки ден, кръстосваше морските води в търсене на синята напаст с Карис. Често седеше със сметалото и картата си, проверяваше и препроверяваше изчисленията и изводите си — а след това проверяваше и препроверяваше водите. Напастта я нямаше. Откъдето и да започваха тези два часа на изток и два и половина часа на юг, не беше от пясъчния бряг на Острова на ясновидците. Нищо, щом се върнеше назад, не беше просто два часа на запад и два и половина часа на север от Риф Бялата мъгла, макар да му бе отнело известно време, докато разбере и това, тъй като рифът не беше просто една точка на картата, а цяла зона, пет пъти по-голяма от Острова на ясновидците. Тъй че трябваше ли да мери това разстояние от предполагаемия център на рифа, или от някоя определена точка вътре, или от всяка възможна точка в кръг?

А и скоростта на плъзгуна му не беше проста константа. Някои дни Гавин беше уморен и покриваше много по-малко левги, макар да му се струваше, че е пътувал със същата скорост.

— Става въпрос за Кип — каза Карис.

Това изглеждаше достатъчно безопасно.

— Да? — подхвърли той предпазливо.

— Какво правиш с това момче?

— Моля? — Дори не беше виждал Кип, от седмици и седмици.

— Той е момче, Гавин.

— Бях останал с впечатлението, че е яребица.

— Не ми се измъквай с тъпи шегички. — Карис помръдна на столчето си и изохка. Тренировките с любител означаваха да натрупаш синини и отоци, от това, понеже любителите не можеха да владеят добре телата си, за да спират ударите си навреме.

— Нямам представа за какво говориш — каза Гавин.

— Дал си му някаква невъзможна задача, нали?

Гавин се намръщи.

— Откъде разбра?

— Познавам те!

— Казваш го все едно е нещо лошо — каза безгрижно Гавин и се усмихна в опит да свали напрежението.

Но Карис явно не беше в миролюбиво настроение.

— Той е момче, а не оръжие. Пуснал си го като стрела по някаква цел. Не знам срещу кого. Дори не ме интересува. Използваш го, за да постигнеш нещо.

Гавин присви устни и остави лъжицата в яхнията.

— Така е правилно. Всички служим.

— Не е правилно. Той е добро момче и заслужава нещо по-добро. Признал си го за свой син — сега бъди баща.

— Какво? Какво каза току-що? — попита навъсено Гавин.

— Той е дете! Отнасяш се с него като с поредния войник. Той има нужда да му отделиш от времето си, Гавин. Нуждае се да го поставиш на първо място.