Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Стомахът на Кип се обърна.

— А ако загубя? — попита той с надеждата да отклони разговора далече от тези теми.

— Ще бъде моя робиня. Притеснявай се за това колкото искаш. — Устата му се изви в смътна усмивка.

„Кип, аз съм робиня — беше казала Тея. — Изобщо не знаеш какво означава това.“

Вече знаеше. Кип беше едно дебело копеле от дъното на Седемте сатрапии, но беше имал избор. Тея нямаше. Другите можеше да гледат Кип отвисоко, но дори не виждаха Тея. Или когато я виждаха, можеше да не е така, както тя щеше да иска да я видят.

— Какъв е планът ти за мен? — попита Кип.

Не можеше да види очите на стареца през толкова тъмните му очила, но Андрос кривна глава настрани и повдигна вежда изненадано.

— Въпрос, който собственият ми син никога нямаше да дръзне да зададе. Дързък ли си, или си глупав, момче?

— И двете. А ти избягваш въпроса.

Андрос Гайл присви устни. Вдигна два пръста и ги размърда.

Един юмрук се натресе в бузата на Кип. Гринуди. Оролам дано да остържеше очите му с пясък.

Кип беше паднал от стола си и бе изтървал картите си. Вдигна ги бавно, докато се съвземаше.

— Забавно е от време на време, Кип, но не търпя неуважението. Запомни или ще ти се напомня.

— Е, ще ми кажеш ли, или не? — попита Кип. Прекрачваше границата и го знаеше, но този път Андрос Гайл го подмина без внимание.

— Зависи колко добър играч на Девет крале си.

Кип поне този път се оказа достатъчно умен, за да не отвърне на това с: „Но какъв е краят на играта, дядко? Гайл, разбира се, почти владеят света, но Призмите не са вечни. Фамилията ти почти е свършила. Какво искаш?“

А може би Андрос Гайл беше кроил планове толкова дълго, че вече не знаеше как да не крои. Може би просто не съществуваше никаква победа и той го знаеше, но загубата определено беше възможна, а гордостта му не му позволяваше да загуби. Тъй че щеше да се бори и да се бори, и да унищожи сто други фамилии, и да продължава, докато най-сетне не го заковат долу в криптата му под Хромария.

— Не ми е останало толкова много, че да можеш да ми го отнемеш — каза Кип. — Тъй че още колко пъти можем да играем? — „След известно време, когато вече няма да имам какво да губя, ще мога само да печеля.“

Но беше невъзможно да си представи, че Андрос Гайл ще го постави в положение, при което може да се случват само добри неща.

— Още три пъти — каза Андрос.

Мислил беше за това, старата акула.

Кип си замълча. И гледай ти, мълчанието всъщност се изплати.

— Веднъж играем за това кой притежава Адрастея. А след това играем отново, за твоето бъдеще.

— Не те харесвам — каза Кип.

— Това е голям срам, защото смятам да ме намразиш толкова, колкото мразиш майка си.

— Недей — каза Кип, изведнъж изстинал.

— Моля?

— Недей — повтори Кип.

Отново кривване на главата, докато старецът го преценяваше. После каза:

— Ти си на ход.

Кип направи грешка на седемнайсетия кръг: не пресметна правилно лавинообразния ефект на възможностите на картите на двамата и видя как Андрос събра брилянтна серия. На следващия загуби.

Въздъхна и събра картите си. Беше игра за упражнение, както беше казал Андрос Гайл, без хронометри дори. Но Кип можеше да спечели. С малко късмет можеше да спечели срещу Андрос Гайл. Беше възможно, дори и с колодите на Андрос Гайл. Просто малко вероятно. Прегледа колодата да види какви карти щяха да се паднат след това, какво щеше да се случи, ако не беше сбъркал.

— Колко време имам? — попита той.

— Притеглящ с твоите способности? Може би петнайсет години — каза Андрос Гайл. Но се хилеше. Знаеше, че Кип няма това предвид.

Тъй че Кип не се хвана на въдицата. Поне този път.

— Една седмица, после играем първата игра. Ще го уредя със сегашната ѝ собственичка. И можеш да си фантазираш какво ще правиш с нея, ако спечелиш. Разбира се, първо трябва да спечелиш. — Андрос Гайл се изкиска. — Мислиш си, че ще я освободиш, нали? Истината е, че не си толкова алтруистичен, колкото се мислиш. Никой от кръвта на Гайл не е. Кръвта е съдба, копеле. Не забравяй това.

Кип чу думите, но те изведнъж изгубиха смисъл. Отвяха се, станаха несъществени. Изкуството на една от белите карти се различаваше от това, което бе запомнил. Или може би защото беше оглеждал миниатюрни портрети на всички карти, просто не беше забелязал. Небесен пръст. Беше кинжал: бял, прошарен с черни жилки, със седем безцветни геми, блеснали в острието. Беше кинжалът, който му беше дала майка му. Кип се стъписа.

Чу Гринуди да шепне нещо в ухото на Андрос и бързо вдигна глава.