Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Суеверно дърдорене, магическо призоваване или ефикасна молитва? Кип нямаше представа. Старицата изглеждаше наполовина луда. Може би всяка дума, която му казваше, беше лъжа или заблуда.

Картата беше оригинална, предположи Кип. Млада жена, облечена в кожени дрехи, копчета от тюркоаз, светла кожа, огненочервена коса, прибрана високо на главата и стегната в корона от черни тръни. Зелено бе зацапало кожата на лявата ѝ ръка, прибрана до хълбока ѝ и с увити около нея листа. Дясната ѝ ръка беше зад гърба ѝ все едно, че криеше кама. Стоеше с изправен гръб и усмивката ѝ беше властна. Изглеждаше готова за всичко.

— Това е твоята прапрапрапрабаба Зий Дъбовия щит. В най-много отношения тя е основателката на вашия дом. Името Гайл идва от другаде.

Жената беше привлекателна и в нея нямаше нищо, което да напомни на Кип за него самия… но самоуверената усмивка беше изцяло на Гавин Гайл. Все едно художник бе пренесъл изражението ѝ през столетия и го беше изрисувал на неговото лице.

Вместо да коментира смайващата прилика и явната дарба, която трябваше да е имал художникът, за да я улови толкова добре, Кип каза:

— Тя дори няма щит. — „Тъпо. Браво на тебе, Кип.“

— Никога не е носила щит, дъбов или друг. Името е било от нещо друго. Но не е нужно да ти го казвам. Виждаш ли скъпоценните камъни?

Кип кимна.

Имаше пет скъпоценни камъчета, които ограждаха като в рамка рисунката, по едно на всеки ъгъл и едно над главата.

— Притегли малко, който и да е цвят, и след това докосни всички тези скъпоценни камъни едновременно. — Посочи картина с широки ивици от цветовете за притегляне на една от стените.

Кип започна със синьото. Синьото беше много по-малко плашещо от зеленото. След секунди усети в себе си прилива на хладната рационалност. Трябваше ли да се подчини на тази жена? Е, иначе нямаше да научи нищо. Единственото, заради което бе дошъл, беше да се научи. А и какво ли можеше да направи тя с една карта, което да не може да направи с многото си пушкала?

Със синьото на върховете на пръстите си, той докосна гемите.

Не последва нищо.

Е, беше малко разочароващо.

— Натисни по-силно — сопна се Янус Бориг. — Няма нужда да кърви, но трябва да е достатъчно близо, за да призове кръвта ти. Имаш меки ръце. Не би трябвало да е трудно.

Меки ръце? Кип направи гримаса, но се подчини: чукна силно по синия камък, другите му пръсти бяха върху съответните камъчета.

Зий примигва да проясни очите си, взира се в утрото. Процедена през дима от два горящи града на двете страни на Великата река, издигащата се светлина е червена… Объркващо е, след като Кип трябва да мести погледа си насам-натам, без тялото му да се движи, без никакъв контрол.

На двата бряга на Великата река има вражески войници. Кип можеше почти да чуе шепота на мисли, свързани с тези мъже — кои са те, какво правят — но „враг“ е единственото, което достига до него.

Тя е на високото и обсадните ѝ притеглящи вече действат, приготвили въжета и макари, в очакване зората да донесе достатъчно светлина за останалата им работа.

Зий се обръща към изгърбен, ужасен на вид едноок мъж. Той я поглежда — плашещо, но с изпълнено с почит изражение. Офицер? Подчинен, със сигурност. Държи голям лък, с дълга и дебела стрела, прилича на мачта на платноходка. Устата на Зий се раздвижва, но Кип не чува нищо. Може само да я види.

Врагът е на четиристотин разтега, двайсет разтега надолу, по посока на вятъра спрямо Зий, ако се съди по плющенето на знамената. Армията на Рутгар се понася напред в лек бяг, поддържа строя. Някои от конниците на Зий — повечето все още юноши — вече атакуват. Тя вижда офицери, които им махат ядосано, призовават ги да се върнат навярно? — а след това тръгват след тях.

Бойната ѝ линия се разкъсва, някои от пехотинците на клана тръгват след конниците и развалят прицела на стрелците.

Щом пехотинците атакуват, стрелците трябва да изоставят стрелбата. Вместо дузина залпове с хиляда стрели всеки, щяха да са шест.

Тя извиква нещо, поглежда към притеглящите си, които вече са притеглили голямата напречна греда от зелен луксин и пълнят буретата с горящ червен луксин, за да ги хвърлят по приближаващата се армия.

Те — и десетина други екипа обсадни притеглящи — могат да хвърлят два залпа.

Тя се мята на коня си — на Кип му призлява от внезапното движение, — извиква нещо на… Малка мечка, това е името му!

Малката мечка не отвръща нищо, прицелва се все по-точно и пуска огромната стрела. Хиляда стрелци следват примера му.