Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Стига да може да се спре. Наистина ли смятате, че можете да постигнете нещо, което сатрапите и Призмите не са успели?

— Абсолютно. Въпрос на чиста воля, а воля имам в изобилие.

Дързостта му бе изумителна.

— Това е дреболия, Лив — каза той. — Робството. Природата не е създала роби, нито човек трябва да ги прави. Ти си тирейка и твоята земя не е била толкова покварена като други, но робството е проклятие. Аз ще сложа край на това. Хромарият е същият. Идва, покосява цвета на един народ — притеглящите му — и ги отнася. Индоктринира ги. Връща ги само по места, които предпочита, и лъже младите да си въобразяват, че го правят за свое собствено добро. Като робството е — проклятие, което покварява и двете страни. Всички са казвали, че тези институции са твърде големи, за да се променят. Аз казвам, че са твърде големи, за да не се променят. Лъжа, за да постигна това. Казвам, че ще е по-лесно, отколкото ще бъде. Признавам го. Лъжа предпазливо и само за да мотивирам хората към собственото им добро и за доброто на Седемте сатрапии.

Лив му вярваше, но свръхвиолетът в нея я подтикна да попита:

— Кой решава кои са целите, заради които си заслужава да се лъже?

Той поклати тъжно глава.

— Смяташ, че правя всичко това лекомислено? Виж какво е сътворил Хромарият. Баща ти е притеглящ. В момента той е мой враг, но признавам, че е велик мъж. Велик дух. Няма ли всичко друго да е по-добро, отколкото да го убия? По-чисти ли остават ръцете ти, защото молиш някой друг да извърши убийството вместо теб?

При мисълта за това ѝ призля. Баща ѝ беше стар за притеглянето. Беше притеглял малко през по-голямата част от младостта ѝ, но сега, докато воюваше, щеше да притегля почти всеки ден. Имаше още някоя и друга година живот, най-много.

— Не може ли… да бъдат убедени, че Освобождаването е ненужно? Че бесовете не са зли? Че…

— Убедени? Лив. Освобождаването не е нещо случайно за реда, наложен от Хромария. То е главната му опора. Без Освобождаването Хромарият е ненужен. Ако притеглянето не е „ах, колко опасно“, няма да ти се налага да пращаш дъщеря си в далечна страна, за да го учи. Без това няма никакво индоктриниране и никакъв плен за най-ценната придобивка в целия свят — притеглящите. Без контрол и монопол над притеглящите цялата къща рухва. Ето защо е това. — И посочи обесените.

Вятърът донесе в ноздрите ѝ мръсна миризма на леш. Лив се закашля и извърна лице.

— Може би се питаш защо не съм ги смъкнал, за да им направя прилично погребение. Ще го направя. След като всичките ни хора минат покрай тази бесилка и видят с какви животни воюваме. Защото отказвам да прикрия греховете на Хромария и отказвам да съм съучастник. — Загледа се в труповете с тъга в очите — или поне Лив си помисли, че видя тъга. След това я погледна. — Имаш въпроси.

— Не за това. Не… сега — отвърна Лив, загледана в телата. Помъчи се да си придаде твърдост.

— Ценя те заради твоя ум, Аливиана. Не си длъжна да се ограничаваш с текущата лекция.

Тя се зачуди. Колко във всичко това беше истина и колко — ласкателство? Но все пак я стопли.

— Боговете. Те реални ли са?

Устата му се изви в усмивка.

— Какво казва Зимун?

— Казва, че са.

— Но?

— Но той е Зимун, а вие сте вие.

Цветния принц се засмя високо.

— Съвършено казано. Трябваше да си оранжева.

Отначало тя си помисли, че я дразни заради липсата ѝ на красноречие, но след това осъзна, че го казва сериозно. Отговорът ѝ беше възможно най-безопасният: можеше да означава всичко и нищо.

— Да, реални са. Макар да не вярвам, че естеството им е точно като това, което си мислят било в Хромария, било новите жреци. Харесваш ми, Аливиана. Задаваш правилните въпроси. Разсъждаваш мащабно. Но нямаш високо мнение за себе си. Прекалено скромна си. Обучението на притеглящите ми е необходимо, разбира се. Това е цел, и то достойна — но не е велика цел.

— Свързано ли е със Зимун? — попита тя.

— Зимун? Боиш се, че се опитвам да те чифтосам с него?

— Той определено полага усилия, милорд.

— Не съм изненадан. Зимун никога не се подценява. Не, поставих те със Зимун защото си на годините му и помислих, че ще оцениш това. А и това държи и двама ви ангажирани. Ако предпочиташ друг наставник…

— Не, милорд. Вече… свикнах с него, бих казала. — Стига да не оскърбяваше интелигентността на Зимун, нещо, което той не можеше да търпи, Зимун беше неизчерпаем извор на похвали за способностите ѝ, за това колко бързо усвоява трудни понятия и запомня история. Повишаваше самочувствието ѝ. Караше я да се чувства специална. А и непрекъснатите му опити да я съблазни я караха да се чувства пораснала, женствена, желана. — Само… той не говори много за миналото си.