Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Единственото важно нещо, което трябва да знаеш за миналото на Зимун, е, че той се опита да убие Призмата — каза Цветния принц.

— Наистина ли? Той спомена нещо, но си помислих, че…

— Рискувах. Пратих Зимун на мисия, която имаше нисък шанс за успех. Той смята, че се е провалил, което е добре. Помага ми да го държа под юзди. Истината е, че той се провали само наполовина. Историята навярно ще му признае, че акушерства за… — Гласът му заглъхна. Вдигна очи към небето.

— Нова ера ли? — предположи Лив. — Акушерствал е за раждането на нова ера? — Проследи погледа му. Нощните облаци бяха разпръснати по небето в съвършени линии, от хоризонт до хоризонт, съвършено отделени, съвършено успоредни. Видението — защото такова нещо не можеше да е реално, нали? — продължи може би около двайсет секунди, после облаците се накъсаха под напора на ветровете, размиха се и се пръснаха.

Цветния принц наруши мълчанието.

— Нови богове, Аливиана. Нови богове.

— Тайни ли? — попита Кип. — Какви тайни?

— Не знам. Все още — каза Янус Бориг. — Точно затова си тук днес. Исках да разбера дали ти си една от тях. — Засмука въздух между зъбите си. — Не си.

— Това добра новина ли е, или лоша? — попита Кип.

— Това е много, много лоша новина.

— Още не разбирам — каза Кип.

— Подценяване.

— А?

— Ела тук.

Кип се приближи и застана до нея. Тя му показа скиците си. Първата беше на загърнат в наметало закачулен мъж, осветен отзад; дългата му коса падаше пред очите на тъмна пелена, очите смътно блестяха иззад кичурите брада с лъскави мъниста, вплетени в нея, извадена кама. Убиец? На друга се виждаше плешив мъж с абаносова кожа, кървяща рана под едното око, с кръпка на окото; въртеше къси мечове. Трета показваше…

— Чакай, това е командир Железни — каза Кип.

— А, той бил значи. Благодаря ти — каза тя. — Какво е станало с косата му?

— В траур е. За изгубените му черногвардейци.

— Ах, да, разбира се.

— Защо питаш мен? Защо има само едно око?

— Че сега няма ли само едно око? Не винаги е буквално. — Старицата кривна глава и надраска древна парийска дума на листа под Железни.

— Бранител ли? — попита Кип.

— Страж. Пазач. Бранител. Бдящ пазител. Силна кула. Мълчи.

— Мълчи ли? — попита Кип. — Това как се връзва?

— Не той. Ти мълчи.

— О, извинявай.

Тя надраска нещо около врата му. Огърлица. Но ръката ѝ спря, щом стигна до онова, което висеше от верижката. Смукна от лулата, за да съживи задрямалите въгленчета. После въздъхна.

— Загубих го.

— Още съм на това, което правиш с командир Железни — каза Кип. Имаше някакво кътче страх, което се заобръща в душата му. Тя извърна очи към него и сърцето му подскочи и се сви, опита се да пропълзи от скърцащо чистия под до стълбите, заподскача от тупканията като побъркано зайче — най-лошият опит за бягство в историята.

— Смяташ ли, че да си Призма е твърде малко за теб, момче?

— Непрекъснато казваш неща, които са безсмислени за мен — отвърна Кип.

— Защото непрекъснато се опитвам да те нарисувам като следващия Призма и не мога. Ти няма да си Призмата, Кип.

— Не се стремя към това — отвърна Кип. Мраз. Все едно беше окаишен от история.

— Към повече ли се стремиш?

— Няма повече, нали? — попита Кип. Какво можеше да е по-голямо от това да си Призмата?

— Има ли име, с което те наричат другите?

— В смисъл освен Кип ли? Ами да. Шишкото. Гайл Лоения. Копелето. Пипкавия.

— Нещо друго. Може би нещо бъркам тука. Може би вместо да се опитам да направя твоята карта, трябва да се опитам да реша коя карта е твоята.

— Виж, аз дойдох тук просто за да се науча да играя по-добре. Можеш ли да ми помогнеш, или не?

— Какво знаеш за Зий Дъбовия щит?

— Нищо — отвърна Кип. Дори не беше чувал това име.

— Знаеш ли нещо за картите?

— Знам всякакви неща за картите. Запаметил съм седемстотин трийсет и шест от тях по име и възможности. Запомнил съм наизуст десетина прочути игри. Познавам двайсет от стандартните колоди и защо действат. Това смята ли се за нещо?

— Не.

— О, по дяволите. — Ако Кип наистина си беше загубил всичкото това време в изучаване, щеше да намери най-близката висока сграда и да се хвърли от нея.

— Шега — каза тя. — Означава, че си готов да започнеш.

— Изпитвам внезапно и силно желание да избухна — каза Кип.

Тя присви очи към него.

— Картите са истински, млади Гайл. Точно затова тази игра се е играла от поколения глупци, луди и сатрапи. Задръж малко, докато попиеш това. Силите и слабостите на картите са честни към фигурите, които изобразяват. Не цялостно, разбира се, защото няколко числа, няколко реда и една хубава рисунка не могат да кажат много… но не са подвеждащи. Но това е само началото на по-голямата истина, по-великата дарба, която е Отразяването. — Тя отиде до стената и взе една карта. Седна на едно трикрако столче и я завъртя два пъти като малко момиченце. — Ела, погледни и виж. Вкуси от светлината на Оролам.