Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Ти я нарече Карис Съпругата — каза Гавин. — Но после каза, че е погрешно. Какво имаше предвид?

— След като знаеш, че ако го знаеш, това ще промени някои неща… наистина ли искаш да знаеш?

Гавин се намръщи.

— Ами, да.

— Упорит. Няма да ти кажа.

— И ти си една пророчица — оплака се Гавин.

— Не съм врачка. Ясновидка съм. Виждам. Понякога казвам каквото виждам. Не държа да успокоявам чувствата ти.

И беше сериозна на всичкото отгоре. Гавин отново долови стоманата в нея. Несъмнено това бе единственият начин да остане човешко същество и да се справя с дарбата си.

— Карис не обича да я оставям, когато тръгна на нещо опасно.

— Донесе ми петдесет хиляди проблема, лорд Призма. Този обаче не е един от тях.

Добър изстрел, и напълно честен. Той си пое дъх, за да парира, но премисли.

— Милейди, вашият ум е толкова остър, колкото красотата ви е сияйна. След като светлината толкова явно ви е благословила с присъствието си, най-многото, което мога да направя, е да ви благословя с отсъствието си. Хубав ден.

Поклони се и си тръгна. Беше се отдалечил само на няколко крачки, когато му се стори, че я чу как измърмори нещо. Погледна бързо през рамо и бе готов да се закълне, че я засече зяпнала в…

Тя присви устни и на лицето ѝ се изписа стъписване.

— Мога да провидя края на света, но не мога да кажа кога един мъж ще ме хване да зяпам хубавия му задник.

Гавин не можеше да направи нищо повече освен да се оттегли с достойнство, със странно усещане за задника си на всяка стъпка.

Цветния принц беше искал да напусне Гаристън след шест седмици. Беше отнело осем. Макар да беше прекарала половината си будни часове с Цветния принц, Лив знаеше, че точно под очите ѝ преминават цели течения, които дори не може да види. За свръхвиолетова, свикнала да вижда онова, което другите не могат, беше притеснително.

Един ден обесиха един генерал на портикула на Травертиновия палат. Лив едва след това разбра, че е от хората, настоявали да останат, доволен, че са си върнали Тирея и че усядат.

Същия ден Цветния принц откри дворцовия си съвет с думите:

— Докато съществува потисничество някъде, няма свобода никъде.

Лив чу тази фраза повторена десетина пъти този ден, и на следващия, когато поеха. Цветният принц беше твърде зает и прекарваше цялото си време с военните си командири. Лив беше изолирана — буквално и фигуративно. Яздеше близо до челото, но не с командирите или съветниците. Не беше сигурна за мястото си, а и никой друг също така.

Жените и мъжете, които бяха с принца, след като бе напуснал Келфинг, не ѝ се доверяваха. Беше дъщерята на вражеския пълководец. Отново. Колко я вбесяваше това! С преминаването си на другата страна баща ѝ бе успял да направи така, че противната страна да я отхвърли повече от онези, които се бяха отнасяли с нея като с чужда през цялата ѝ младост.

След две седмици на пътя една нощ Цветния принц я повика в палатката си, която беше показно малка и скромна. Човек от народа. Лив се зачуди как действат такива прозрачни трикове. Но явно действаха.

— Е, Аливиана, научи ли вече предназначението си? — попита я той.

— Вие имате може би половин дузина свръхвиолетови в армията си. Аз съм може би най-добрата. Знам, че очаквате повече и че търсите изпитание, което да ви помогне да откриете повече свръхвиолетови. Методите ви са груби в сравнение с тези на Хромария. Общото ниво на способностите на вашите притеглящи е слабо и се надявате, че перспективите, които ви нося аз, може да са ценни за вас. Последното е спекулация, но добре подкрепена, мисля. Тъй че според мен вие искате да обучавам вашите свръхвиолетови.

В Хромария учителите непрекъснато предупреждаваха учениците да не разчитат твърде много на своя луксин, за да оформят мислите или чувствата си. Тук това се окуражаваше и Лив не беше сигурна кой подход е по-добър. Ако човек изгаряше преждевременно живота си с притеглянето, както учеше Хромарият, логично беше да се тренират надарените да не притеглят, когато не им се налага. Но за Лив така и не беше ясно доколко тези забрани са полезни. По-скоро бяха морални предупреждения, все едно че луксинът беше вино и тези, които разчитат на него, са морално слаби.

Ако беше така, то тя беше слаба. Но свръхвиолетът ѝ носеше яснота, отдалечаване от чувството ѝ за неадекватност, за самота. Прибягваше до него, а след това и до жълтото, за да разчепка проблемите, да ги проучва от нови ъгли и винаги да може да прозира през тях.