Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Разбира се. Едър опърпан мъж стоеше изгърбен в началото на уличката. Извади от колана си нож. Беше голям горе-долу колкото морски демон.

Кип затича.

Беше само на двайсетина крачки от най-близкия светлинен кладенец. Щом го стигна, бръкна в джоба си, извади очилата — едрият мъж вече връхлиташе към него — и си ги сложи.

Едрият мъж се закова на място и вдигна ръце.

— Не ви видях, притеглящ, сър. Аз само тичах, ъъ, за вкъщи. Не ви мислех лошото, сър.

Кип дори не беше започнал да притегля. Всъщност сигурно нямаше и да му остане време да притегли, преди едрият мъж да го убие.

Но мъжът не знаеше това. Заотстъпва като от подивял звяр, после побягна.

Просто уличен бандит. Просто крадец. Нищо лично. Никакъв заговор. Никакъв опит за покушение.

А Кип дори не беше и помислил за бойните умения, които Железни и треньор Фиск бяха набивали в главата му. Погледна ръцете си. Кокалчетата му бяха ожулени, целите юмруци — насинени от непрекъсната употреба, а Кип просто беше забравил всичко това. Дори не му беше хрумнало, че може да се бие.

Пъхна очилата в джоба си и видя, че вратата пред него е с табела: Янус Бориг, демиург.

Почука и изруга, щом видя фигурите в тъмни облекла няколко етажа по-нагоре, от двете страни на улицата — изведнъж изникнаха и изчезнаха. Усети тежестта на скрити погледи.

„Бъзльо си, Кип. Бъзльо.“

Отвори му стара жена. Беше почти плешива и пушеше дълга лула. Дълъг нос, малко зъби, петна от жълтеница между избелели лунички, роклята ѝ беше зацапана с боя. Щеше да прилича на скитница, но носеше дебела златна огърлица, която сигурно тежеше цял сед. Беше сбръчкана и грозна, но явно енергична и в очите ѝ имаше такава топлина, че Кип усети как се усмихна широко, почти на мига.

— Тъй. Ти си копелето — рече тя. — Рея ми каза, че ще дойдеш. Влизай.

Първото, което забеляза Кип за дома на Янус Бориг, беше, че в него цари най-голямата бъркотия, която бе виждал. Бъркотията беше оставила лапите си по всяко кътче, отръскала си беше козината във всяко ъгълче. Купища дрехи като изкашляни валма косми скриваха пода и купища книги се издигаха като дървета, та бъркотията да бележи с тях територията си. Бъркотията като че ли нямаше голям усет за човешки стойности, защото стари оглозгани пилешки кокали деляха подовото пространство с бисери, скъпоценни камъни или цветно стъкло, дотолкова напомнящо за скъпоценни камъни, че веднага привличаше погледа.

Второто, което забеляза, бяха пушките. Янус Бориг обичаше пушки. Имаше една закрепена срещу вратата с дулото към шпионката в случай, че Янус реши да убие някой посетител вместо да го покани гостоприемно вътре. Но други бяха разпръснати навсякъде все едно, че бъркотията се беше препънала в тях и ги беше разритала наоколо. Пистолети, последен модел мускети с кремъчен затвор, магазинни пушки, къси мускети — удобните средства за убиване на хора бяха подръка и навсякъде.

— Не докосвай нищо — предупреди го Янус.

„Не съм и помислял, благодаря.“

— Половината неща тук вътре ще те убият, ако ги бутнеш неправилно.

„О! Страхотно!“

Тя се завъртя и сложи нещо на една лавица. Беше малко пистолетче. Дръпна от дългата си лула, кривна устни в подобие на усмивка и издуха дим от двете ъгълчета на устата си едновременно.

— Обещай ми нещо, копеле на най-великата Призма в историята.

Обърна лулата си и изчука пепелта до купчинка друга пепел. Вдигна друг пистолет, зареди го и след това с върха на ударника изчегърта останалата в лулата пепел. С всяко остъргване зареденият пистолет се въртеше и се насочваше ту към челото, ту към слабините на Кип.

Навсякъде около него имаше десетки неща и той не можеше да се премести никъде, без да докосне нещо.

— Ъъ, да? — каза Кип.

— Обещай ми, че няма да ме убиеш или да донесеш за мен на тия, които биха могли.

— Обещавам.

Тя смукна пискливо с устни и се изплю. Остави пистолета, след което натъпка лулата с тютюн, без да откъсва очи от него. Кип беше готов да се закълне, че до купчинката тютюн има купчинка барут. Старицата дръпна фитил от затвора на един от мускетите, пъхна го в пламъка на фенера и разпали с него лулата си.

— Закълни се — каза му иззад пелената дим.

— Заклевам се.

— Пак.

— Заклевам се.

— И с това се обвърза. Ела с мен — рече тя.

Кип се запровира след нея между безбройните вещи и оръжия. Тази жена не беше добре.

Последва я нагоре по стълбите и в работната ѝ стая. Разликата между помещенията беше поразителна. След стълбите бъркотията не беше оставила и една мръсна лапа. Тук нямаше никакво безредие. Всяка повърхност беше безукорна, всичко бе изработено от бял мрамор с червени жилки. Бижутерски лещи, чукчета и длета висяха до малки четчици, специални фенери и малки шишенца с боя. Едно писалище беше от плоча, с парченца креда на нея и всевъзможни сметала, големи и малки. Срещу него имаше статив, с черно платно и увеличителна леща пред него.