Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Мъжът изпъшка, обърна се настрани и остана така дълго. Очите му бяха пълни със сълзи. Но Аглая вече бе забравила за него. Обърна се към Тея, застана над нея и каза нежно:

— Ще запомниш това, нали, Тея?

— Д-да, господарке.

— Гаерос, разбери коя е любимата ѝ храна и пиене. Ще ѝ ги поднесем следващия път. Тя се справи добре. Много добре. Тея, ще те набия и следващия път. Робите по природа схващат бавно и основните уроци трябва да им се набиват твърдо. Но след това не е задължително да се повтаря.

— Да, господарке.

— И се заклеваш да ми служиш с цялото си сърце, нали, момиче?

— Да, господарке — отвърна пламенно Тея. И следа от лукавство нямаше в нея.

Дали е добра лъжкиня, беше я попитала Аглая. Тея беше робиня. Разбира се, че беше добра лъжкиня.

— О, за малко да забравя. Втората ти награда. — Аглая порови в една кутийка за бижута. — Това ще го носиш непрекъснато, ясно?

— Да, господарке. — Тея нямаше представа за какво ѝ говори.

Лейди Красос ѝ връчи прелестна златна огърлица, на която висеше малък мускал. Като видя учудването в очите ѝ, само се усмихна широко и излезе.

Докато Гаерос ѝ помагаше да се облече, Тея охкаше, пъшкаше и стискаше зъби от хлъзгащия се по пламналата ѝ кожа плат — и чуваше как харпията шумно се чука в другата стая: викове на страст, досущ като от болка. Щом се облече и сълзите ѝ пресъхнаха, Гаерос хвана леко стиснатото ѝ юмруче, за да вземе огърлицата и да ѝ я сложи.

Тея отвори с усилие юмрука си и му даде мускала. Мускал, пълен със зехтин.

Кип беше открил малка хитрина, с помощта на която да остава съсредоточен. Стоеше до прозореца, а сега затвори книгата, която четеше, като задържа пръст, докъдето бе стигнал. Огледа се. Беше сам. Погледна книгата. Корицата ѝ бе яркосиня, синьо на притеглящ.

Синьото се втичаше през очите му и разчистваше всякаква преграда пред логиката: умора, чувство, дори болката от седенето свит. Кип издиша бавно и прекъсна синьото. Грабна друга книга, за фауната на стар Рутгар, когато сатрапията се бе наричала Зелена гора. Всъщност беше доста интересна, но и нея беше награбил заради корицата ѝ: червено на притеглящ. Основните цветове — не в смисъла, в който художниците използват думата, а в смисъла на притеглящ, цветовете, които бяха най-близо до луксиновите си съответствия, бяха изключително популярни. Кип погледна корицата и притегли малко червено. То разпали гаснещите искри на страстта му да учи за картите. Остави книгата. Грабна оранжева. Тънка струя от оранжевото му помогна по-ясно да разбира как се съотнасят обектите. Не правеше всички тези цветове съвършено, знаеше го. За да те смятат за притеглящ на определен цвят, трябваше да можеш да сътвориш плътен блок от неговия луксин. Кип не можеше да направи това. Можеше да притегля само зелено и синьо. Подчервеното беше случайно, само веднъж, тогава. Беше минал изпитанието. Беше бихром.

Но това, което можеше да прави, беше адски полезно. Отвори отново книгата и продължи да чете.

През последните две седмици имаше чувството, че доста е напреднал в ученето на Девет крале. Вече имаше добър усет за основните стратегии — беше само игра в края на краищата. Имаше купища информация, която можеше просто да пренебрегне също така — стратегии при игра с повече от един противник, игрови варианти при игра с по-малко или повече карти, начини да се залагат пари, теглене от общи тестета. Всичко това му беше ненужно.

В един момент осъзна, че е научил основната стратегия, но докато проучваше описания на велики игри, все още не разбираше защо някои играчи не бяха изигравали най-добрите си карти веднага… и изведнъж, със свистене като от притеглен огън, метаиграта се разкри пред него. Пулове, които беше смятал за маловажни, може би закърнели останки от древни версии на играта, изведнъж си намериха мястото. Стратегии, които да изтънят колодата на противника. Теории как да се балансират игрови стилове, когато се обърнеш към колоди от определени цветове. Превърна се в игра на математика, работа с купчини числа и отиграване на шансове. В игра срещу определена колода в определена ситуация противникът щеше да има шанс едно на двайсет и седем да притежава съвършената карта, с която да те спре. Ако изиграеше „контра“ сега (и играеше логично), човек можеше да заключи, че я няма.

Кип отиде при библиотекарката с огромния черен ореол от коса, Рея Силуз, върна ѝ книгата с основна стратегия, която му беше казала да запамети, и каза: