Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Метаигра.

Тя се усмихна широко. Имаше красиви пълни устни.

— Доста бързо беше.

— Бързо ли? Отне ми седмици!

— Следващата стъпка не би трябвало да ти отнеме толкова време. — Подаде му книга, подвързана с агнешка кожа.

— Позадръж се с тази. Малко е суха.

Кип взе книгата. За последната беше казала, че е интересна. Ако онази беше „интересна“, а тази „суха“… Но заряза недоволството си още щом разтвори книгата.

— Какво е това?

Почеркът в книгата беше странен — четлив, но неестествено сбит. И неестествено равен. Всяка буква приличаше на всяка друга, все едно дали в началото на думата, в средата или в края.

— Това е илитийска книга. На не повече от пет години. — Лицето ѝ засия — беше искрено възбудена. — Измислили са как да размножават книги с машина. Помисли си! Явно е ужасно трудно да се направи първото копие, но след това могат да правят стотици. Стотици! За няколко дни! Илитийските писари са уплашени, че занаятът им ще изчезне, но златарите и часовникарите се радват. Казват, че сега дори всеки търговец в Илития притежава книги.

Странно. В тази нямаше никакъв дух. Не човешка ръка бе изписала тези редове. Буквите бяха безжизнени, всичките еднакви. И редовете също. Без празно пространство след някое особено трудно изречение, за да се даде време на читателя да осмисли загатнатите неща. Никакво празно място в полетата отстрани за бележки или хрумвания. Никакво внимание не бе отделено на някое паметно изречение или параграф, за да изпъкне за отегчения читател. Само голо мастило и безчувствен печат на някакъв въртящ се барабан. Дори миризмата беше различна.

— Мисля, че ще се отегча още по-бързо — каза Кип. — Така книгата става толкова… досадна.

— Това ще промени света.

„Не към нещо по-добро.“

— Може ли да попитам нещо грубо?

— По принцип, когато предхождаш един въпрос по този начин — не, не бива — каза Рея Силуз.

Кип се помъчи да измисли по-дипломатичен начин да я попита дали го шпионира.

— Мм, тогава… предават ли се някъде списъци на книгите, които четат учениците?

— Ако библиотекарите искат да си запазят работата — абсолютно. Но понякога пропускаме да запишем някои заглавия.

— Аха. А можете ли да пропуснете, че съм минал на този том?

— Искаш някой да подцени уменията ти, така ли?

— Не знам дали е възможно да се подценят уменията ми на този етап — каза Кип. — Надявам се умението ми скоро да скочи нагоре и да изненада всички. Включително и мен самия.

— Ако искаш да направиш скок, трябва да започнеш да играеш.

Кип разпери безпомощно ръце.

— Аз ще те уча — каза тя. — След смяната ми мога да оставам за час-два. Ще донеса колоди.

След седмица игра всяка вечер тя му каза:

— Разбрах какъв ти е проблемът.

— Че не съм достатъчно умен за тази игра ли? — попита Кип.

Тя се засмя. Имаше хубав смях и Кип хубаво се беше поувлякъл по нея. Оролам, толкова ли беше вятърничав? Но жените тук бяха с цяла шепа небесни мъниста по-мили към него, отколкото бяха момичетата у дома. Зачуди се дали тогава нещата не бяха нечестно лоши, защото беше бреме за майка си — или бяха нечестно добри сега, заради баща му. Не можеше да го разбере… и никога нямаше да го разбере. Кип беше този, който беше, и нищо не можеше да промени това, нищо не можеше да му каже как щяха да са били нещата, ако родителите му бяха различни, нормални.

— Съмнявам се, че е това, Кип. Просто всяка карта си има история.

— О, не!

— Всяка карта е основана на истинска личност, или на легенда поне. Но много от картите, които ми описваш, са архаични, извадени от употреба преди години. Понякога ги знаят като „черните карти“ или „еретичните карти“. Без тези карти взятките в цялата игра са се променили. Някои карти не може да бъдат контрирани, както би могло да стане лесно, докато онези карти са били в играта, има и други тънкости. Не бива да казваш, че си играл с такива карти, Кип. Играенето с ерес е добър повод да те посетят от Службата на доктрината. Но ще ти кажа едно: няма да спечелиш срещу човек, който играе с черни карти. Основите са същите, но всичките книги по дълбока стратегия през последните двеста години са били написани покрай зейвалите след премахването на онези карти дупки.

— Няма ли книги с онези карти в тях?

Тя се поколеба.

— Не… тук.

— „Не тук“ в смисъл тук или в Хромария?

— Хромарият цени знанието толкова високо, че дори ужасните текстове, описващи ритуалите на анатийциге, когато прехвърляли бебета през пламъците, не са унищожени. Всъщност когато остареят толкова, че трябва да се препишат или да се оставят да се разпаднат на прах, ние все още ги преписваме. Макар и с въртене на екипи от по двайсет писари. Всеки писар преписва една-единствена дума, а след това минава на следващата книга и на следващата, тъй че знанието да се съхрани, без да поквари никого. Не всичко, което отива в тъмните библиотеки, е толкова зло обаче. Много неща са просто политически. Но само най-доверените хора се допускат до тях.