Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Той си наля бренди, вдигна пръст, погледа го, докато се нажежи до мътно червено, и докосна с него пурата си.

— Само това ли имаш за мен?

— Вие сте били Койос Белодъб — каза Лив. Уж мъртвия брат на Карис Белодъб.

— Минало време? — отрони той мрачно над брендито.

Лив нямаше отговор.

— Как го разбра? — попита той.

— Попитах — призна тя.

— И какво ти казва това разкритие?

— Не толкова много, колкото се надявах.

Той изгълта останалото бренди на една глътка.

— Ела с мен.

Тръгнаха през лагера на смътната светлина на забулената от облаци луна и хиляди лагерни огньове. Още щом излязоха от палатката, двама притеглящи и двама войници в бяло закрачиха след тях.

— Бялата гвардия? — предположи Лив. Намирисваше на отчаяно желание да го взимат на сериозно, като копие на Призмата.

— Няма ли огледала в природата? — попита той, сякаш отгатнал мислите ѝ. — Имаше четири опита за покушение над живота ми. Едно — от мой бивш генерал. Три — от неизвестни страни. Светлината не може да бъде променена, но Хромарият се надява, че може да бъде угасена.

Вървяха през многохилядния лагер. Беше по-организиран, отколкото при похода им срещу Гаристън, поне според Лив. Малцина изобщо забелязваха, че водачът им върви по пътя, а тези, които забелязваха, като че ли не знаеха как да го поздравят. Някои се покланяха. Други се просваха на земята. Трети поздравяваха повече по войнишки.

— Сините искат да уеднаквя реакцията спрямо мен — заговори принцът, без да вади пурата от устата си. — Но аз искам да наложа само този ред, който е необходим. Докато водя армия, е необходим повече ред, отколкото ми харесва, но след като съборим построеното от Хромария, нуждите ще се променят. Всичко ще бъде свободно в светлината.

Спряха пред едно бесило в западния край на лагера. На него бяха обесени четирима мъже. На смътната светлина на факлите Лив не можеше да види лицата им, но видя неестествено издължените им вратове. Принцът вдигна ръка и лъч жълта светлина огря мъртъвците. По брадичката на всеки имаше засъхнала кръв. Лицата им бяха подути. Птиците вече ги бяха накълвали.

Лив не знаеше как точно гният телата, но знаеше достатъчно, за да може да разбере, че тези мъже са мъртви от повече от ден. Тъй че не можеше да са престъпници от лагера.

— Те бяха наши фанатици. Вече мъченици. Пратих тези мъже, за да разпространят вестта в Аташ, да подготвят пътя за нас. Тръгнаха невъоръжени. Трябваше само да говорят, да убеждават. Езиците им са изтръгнати и са ги изтезавали, преди да ги обесят. Аташийците дори не са ги изчакали да преминат границата. Нахлуват в нашата земя, за да убият невъоръжени? Това е обявяване на война и начало на враждебни действия. Аташ пося вятър. Ще пожъне буря.

— Много лъжи говорите, нали? — попита Лив. И преглътна. Свръхвиолетът я караше да разбира структури, но не непременно да им се подчинява.

Пазачите на принца се вцепениха. Лив видя изпълнените им с омраза погледи. Но принцът я погледна с любопитство.

— Забравям коя си. — После добави хладно: — Но може би и ти също.

Тя отново преглътна.

— Не отричам, че вече възнамерявах да освободя Аташ, но те проляха първата кръв. Срещу невинни. И позволи ми да ти кажа следното, Аливиана Данавис. Време е да прекрачиш илюзиите на детството си. Една лъжа, казана в служба на истината, е добродетелна. Знаеш ли защо илитийските пирати са опустошавали Лазурното море столетия наред?

— Защото имат безопасни пристани и илитийското крайбрежие е коварно за онези, които не познават…

— Не. Защото някои хора лошо преценяват дългосрочните си интереси. Сатрапите мразят пиратите. Търговците мразят пиратите. Семействата, чиито бащи са принудени да им служат, ги мразят. Родителите, чиито синове са заробени да дърпат греблата, ги мразят. Но макар пиратите да са бити няколко пъти — и ще съм първият, който ще се съгласи, че това е едно от добрите неща, които е направил така нареченият Призма, — те винаги се връщат. А защо? Защото някои сатрапи откриват, че е по-лесно да им платят откуп, отколкото да ги съкрушат окончателно. В момента в Илита има четирима пиратски лордове и всеки от тях е подписал клетвен договор със сатрапата на Аборнея да не напада кораби, развяващи аборнейския флаг. Знаеш ли какво става с парите, които сатрапата праща на тези пирати?

Лив направи гримаса.

— Обогатяват пиратите.

— Това създава още повече пиратство и подхранва мечтите на всеки пират и той да стане пиратски лорд. Някои сатрапи са виждали проблема и са се отчайвали. От време на време ще подгонят някой пиратски лорд, нарушил договор, и понякога дори успяват да обесят пиратски екипаж. Но никога не прихваща. Никой не желае да вложи пари или хора, за да помогне на други, тъй че когато нечии кораби бъдат ограбени и разбити, никой не помага. Е, не мислиш ли, че Седемте сатрапии щяха да са много по-добре, ако веднъж поне действаха заедно и просто се погрижеха за решаването на проблема? И то по-добре веднага, а не след сто години?