Алън Кол: Краят на империята

Трима.

Това беше.

Стен отново си припомни усмивката на лицето на мъртвия Император и по гърба му пробягаха ледени пръсти.

— Чудя се само — поде той — дали някой знае кога ще му дойде времето? Или — добави, опитвайки се да бъде искрен пред себе си, — дали всеки път, когато някому предлагат корона, той вярва, че е за всеобщото добро?

В помещението стана тихо, много тихо, като тишината на мразовитата нощ отвън.

— Не знам за това — обади се накрая Алекс. — Туй е философия, сиреч нещо, дет’ не е разрешено на шотландския боец, инак ще го изхвърлят от кръчмата и ще го оставят да пие и пикае с британците. Но знам една история. Ако щеш, наречи я притча. Имало едно време един мъж, дет’ много обичал да ловува. Та му казали значи, че най-страшният лов на Земята е ловът на мечки. Синд, нали знаеш какво е…

— Знам какво е мечка, Алекс. Много пъти си наричал така Ото. Продължавай — отвърна тя.

— Хубаво. Та значи, отива мъжът с пушка в гората и се оглежда. И скоро вижда мечката. Бум-бум-бум и мечката пада. Мъжът отива там, но за негова изненада от нея няма и следа. Туп-туп по рамото и кат’ се обръща, мечката зад гърба му. „Ако искаш да живейш — рекла му тя, — ще паднеш на колене и ще извършиш един отвратителен сексуален акт с моето тяло“. Мъжът офкал и пъшкал, но мечката имала големи зъби и ръмжала, та накрая се принудил да падне на колене и… Кат’ свършил, се прибрал в лагера. Много ядосан. Почти готов да си тегли куршума. Но първо — рекъл си той — ще одера оназ мечка. На идната сутрин пак отива в гората и по някое време съзира мечката. Бум-бум-бум и мечката пада. Мъжът хуква нататък, уверен, че си е отмъстил, но… пак няма мечка. Туп-туп по рамото. Ето я мечката! Извисява се над него. И му вика: „Ако искаш да живееш, ще се съблечеш, ще се обърнеш с гръб към мен и аз ще осъществя един отвратителен сексуален акт с тялото ти!“ И пак хър и мър, ма к’во да прави, кат’ мечката е толкова силна. Та мъжът пада на колене и… После, кат’ са свършва значи, мъжът се връща в лагера. Чувства се по-отвратително, отколкото през целия си живот. Да си тегли куршума му се струва най-добрата участ от всички възможни. Но първо… мечката трябва да умре! Затуй още на идната сутрин става рано и беж в гората. Отново вижда мечката. И отново вдига пушката. И пак има бум-бум-бум. Мечката пак пада. Ловецът се втурва нататък. И пак от мечката няма и следа! Някой го тупа по рамото. Мъжът вече знае кой е т’ва и кат’ се обръща, вижда мечката. Тя го оглежда изотгоре и му вика: „Момко, ти май не си дошъл за лов, а?“

Стен втренчи поглед в лицето на Килгър, на което трепкаше добродушна усмивка.

— Ясно — рече той. После се обърна. — Рюкор, ако използваш данните от мозъчното ми сканиране, ще можеш ли да помогнеш на инженерите да сглобят картината на проект „Браво“? Упътване за производство на АМ2?

— Бих могла.

— Това е молбата ми. Ще повикаме някоя известна журналистка — може би онази Ранет, която създаваше проблеми на Императора — и ще я помолим да разпространи информацията. Искам да достигне до всички възможни медии. Второ: помолете Ото да извлече записите от полета на моя такткораб. Това ще е достатъчно, за да се дадат приблизителните координати на непоследователността и съкровището на Императора. Нека те също станат достояние на обществото. Нека всеки, който иска АМ2, да знае откъде може да си го набави.

Рюкор се завъртя с плисък във ваната.

— Интелектуално напълно го одобрявам — отвърна тя. — От моя лична гледна точка смятам, че е добре за имиджа на съществото Стен. Но имайки предвид ефекта върху масите…

— Не мога да мисля за тях — прекъсна я Стен. — Та аз едва успявам да се грижа за себе си. Всичко, което правя, е, че казвам… Ето. Ето къде е АМ2. Ето го ключът за царството. Всяко същество може да стане крал или кървав деспот. Нека те направят вселената такава, каквато им харесва. Рай или пустиня. Това не е за мен. Не искам да играя на бог. Нито сега, нито когато и да било.

За миг му се стори, че чува шепота на другите същества в помещението. На мъртвите и на живите. Дали това бе съгласие? Или разочарование?

Но те си бяха отишли. Завинаги.

Погледна към Алекс.

— Мислиш ли, че някой ще ми завижда за „Виктори“?

— Не смятам тъй, момко. И винаги ще има мъжкари кат’ Ото, дет’ ще са доволни да служат.

— Добре. Сега. Ще те попитам отново дали ще останеш с мен.

— Ще ми трябват няколко седмици, шефе. Искам да представя момите на мама. Или може би към месец. Ще ми отпуснеш ли толкова?