Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Денаро замръзна, когато жената се озова зад него. После бавно се извърна. Въпреки мъждивата светлина в коридора забеляза бледото сияние на татуировките. Той разкърши рамене и стисна по-здраво шлема.

Амбър неочаквано се разсмя.

— Денаро! Струва ми се, че се изплаши от мен!

Той й хвърли поглед, който би накарал някой ученик от монашеското училище на Синьото колело да се сгърчи от страх, ала тя отново се разсмя. След това за негова изненада протегна към него разтворена длан, сякаш му предлагаше мир.

— Бих могла да ти помогна да се справиш с трудните моменти през следващите седмици.

— Ти ли? И защо?

— Колин винаги е бил добър с мен. Да речем, че съм му длъжница.

Денаро си позволи да се поотпусне малко.

— Свети Колин е забележителен човек.

— Напълно си прав.

Той не забеляза кога го бе уловила за ръкава и го затегли надолу по коридора. От мириса на парфюма и близостта на тялото й погледът му се замъгли. Така и не чу последните й думи:

— Винаги съм се чудила какво ли е усещането да носиш костюм.

Хангарът започна да вибрира, когато корабът се спусна от орбита. Войници в различни етапи на навличането на бойните костюми вдигнаха разтревожено глави. Погледите им се приковаха в техния командир. Джек обаче не ги забелязваше, съсредоточен в поставянето на костюма. Повечето от войниците никога досега не бяха спускани над някоя планета и тревогата им бе обяснима. Опита се да овладее треперенето на ръцете си, докато приготвяше костюма, в който му предстоеше да прекара следващите няколко дни.

Импулсите, които раздираха нервната му система, не бяха породени от страх, а от прекалено много адреналин. Чист и неразреден. Сърцето му блъскаше ускорено, докато се обличаше. Очакваше всеки миг да чуе развълнувания глас на Фантом.

— Командир Сторм.

— Да, Уайтхед? — Джек вдигна глава. На монитора се виждаше лицето на пилота. Шлемът закриваше всичко освен черните му очи и носа. Имаше угрижен вид.

— Приближаваме обратната страна, както се бяхме уговорили, но засякохме сигнал.

— Какъв по-точно? — попита настръхнало Джек.

— Не съм сигурен, сър.

— Кажи какво мислиш или ми дай картина.

Уайтхед помисли малко, преди да отговори.

— Струва ми се, че някой ни очаква там.

— По дяволите! — изруга някой зад гърба на Джек.

— Прехвърли картината тук — нареди Джек и се изправи.

Мигащата точка бързо се уголемяваше и скоро вече нямаше никакво съмнение.

— Това е клопка — промърмори Роулинс.

Джек усети, че го полазват хладни тръпки. Драките ги очакваха. Но той се засмя.

— Добре.

— Добре? — повтори Роулинс.

Джек не му обърна внимание.

— Уайтхед, в орбита ли са, или поддържат фиксирано положение?

— Струва ми се, че не помръдват.

— Чудесно, изведи ни на орбита, но продължавай да ги следиш. Искам да ми съобщиш в мига, когато предприемат нещо.

Роулинс продължаваше да се озърта объркано. Пронизващите му сини очи не слизаха от лицето на Джек.

— Сър?

Джек не прекъсваше разговора с Уайтхед.

— Дай ми картина на секторите, които търсехме одеве. — Той погледна през рамо и подхвърли: — Окопаните драки са далеч по-лесни за откриване от току-що спуснатите. Не успяхме да ги засечем, когато излизаха от хиперскок, но може би така е по-добре. — Той не преставаше да следи излизащата на екрана информация. — Спри тук. — Компютърът се подчини. — Това е пясък. Не е много, но драките предпочитат да се окопават в него, когато предстои сражение. Там съхраняват храната и припасите. Там оказват най-упорита съпротива.

Роулинс най-сетне осъзна какво става.

— В такъв случай там ще нанесем удара.

Джек поклати глава.

— Не. Ще бъде самоубийство. Ще се приземим тук и тук — той посочи две места на екрана. — После ще се придвижим навътре, следвайки спираловиден маршрут. Теренът е тежък, а те ще ни ударят с всичко, с каквото разполагат, веднага щом ни засекат.

— Защо сте сигурен, че са драки? Може да е някое пустинно образувание или нещо подобно. — Беше Гарнер, приближил се откъм хангара. Първоначално двамата не се разбираха в школата, но по-късно Джек бе успял да спечели уважението му.

— Потвърждават го спектроскопските данни. Повярвай ми, драки са. Знам го.

— Да, сър — омекна Гарнер. — Какво може да се крие там?

— Зависи колко дълго време са имали възможност да строят. Гнездо, арсенал, може би дори катакомби. Драките умеят да копаят бързо. — Джек вдигна шлема и огледа хангара.