Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Тя се намръщи.

— Защо?

— Иска да разговаряте.

По гърба й пробягаха хладни тръпки.

— Защо не използва предавателя?

— Някои неща трябва да се кажат очи в очи — отвърна Роулинс, но със сведена глава.

Амбър неволно потрепери. Роулинс долови уплахата й и пристъпи към нея. Изглежда, се готвеше да сложи ръка на рамото й, но не посмя.

— Такава е нашата работа — рече той.

— Не — поклати глава тя. — По-скоро такава е съдбата ви.

Баадластър се надвеси над императора, докато Пепус четеше хиперпространствения доклад.

— Има ли коментари по този повод? — попита той министъра.

— Нищо официално. Но няма да можем да го запазим още дълго в тайна. Вероятно ще последват нови съобщения.

Пепус въздъхна. Обърна гръб на мониторите и разтърка уморено очи.

— Ще стоварим вината върху драките.

— Така е най-добре. Но ако съдим по описанието на събитията, виновникът е някой друг. Може би наистина е кораб като този, който ни описа Сторм.

— Още една изгубена планета — поклати глава Пепус. — Стотици, не, хиляди колонисти… толкова далече от нас, че почти нямахме връзка. Защо?

— Да информирам ли военните?

Императорът внезапно се изправи, завладян от тревожната мисъл, че в необятния космос може да се спотайва противник, по-голям и по-силен от драките. Дали дебнеха в близост до планетата, в очакване да се появи някой, за да събере останките? Имаше ли изобщо останки?

— Ваше величество.

— Какво? Не. Не желая никакви официални изявления. Да почакаме и да видим дали ще пристигнат нови съобщения. Ако питаш мен, това си е истинско… клане.

— Ваше величество, нека поне информираме звездния флот.

— Не.

Баадластър се изправи.

— Добре тогава. Лека нощ. — Той се отдалечи бавно и скоро потъна в сенките на двореца. Пепус дори не забеляза, че си е тръгнал.

Джек вдигна глава от доклада, който четеше, зърнал някакво движение с периферното си зрение. Натисна копчето за пауза и слушалките замлъкнаха, оставяйки само лекия фонов шум. Сянката зае формата на Роулинс, застанал на няколко крачки зад монитора, и Джек му кимна да се приближи.

— Какво има, лейтенант? — попита недоволно. Корабът вече наближаваше набелязаната цел и разполагаха със съвсем малко време, за да се подготвят. Роулинс нямаше работа тук.

Младият офицер очевидно не знаеше как да започне. В сините му очи се четеше молба. Не беше необходимо да произнася нито дума, тъй като тревогата бе изписана на лицето му. Четирийсет и осем часа нямаше да са достатъчни, за да подготви хората си за война. Може би и цял живот нямаше да стигне.

Джек не можеше да се примири с мисълта, че би повел хората си на бой, ако ги измъчват подобни колебания. Знаеше, че Роулинс не е страхливец — и все пак никога досега не го бе виждал в подобно състояние. Вероятно нещо друго измъчваше младия Рицар. Очевидно Роулинс смяташе, че Джек знае отговора на въпроса, който не му дава покой, иначе нямаше да е тук.

— Хайде де, ела, лейтенант. Седни и кажи какво ти е на душата.

— Преча ли ви, сър? — попита Роулинс, докато се настаняваше на креслото до него.

— Тъкмо оглеждах терена. Ще останем на орбита откъм обратната страна, така че планетата да е между нас и посоката, от която ще се появят драките. Вече избрах място за спускане. Не твърдя, че е най-доброто, но смятам, че ще свърши работа. — Истината беше, че не се наложи да се допитва до материалите, за да го намери. Фантом се оказа истинска съкровищница на полезна информация. Дано да се окаже достатъчно.

Роулинс изпружи неспокойно крака.

— Сега всичко зависи от нас, нали?

— Не бих казал.

— Но аз мислех…

— Мислел си, че от нас зависи гравитацията, магнитното привличане, дъждовете и ДНК, нали? О, стига вече, лейтенант. Единственото, което се иска от отряда, е да се спусне на указаното място и да го задържи за толкова време, колкото е нужно. Нищо повече.

— Сър, никога досега не съм виждал пясъчна планета и, честно казано, не горя от желание. Стига ми и това, което видях на Кларон. Но аз смятах, че Доминионът… че Конгресът подкрепя войната…

Джек въздъхна и изключи монитора. После си свали слушалките.

— Роулинс, това не е бреме, което един Рицар трябва да носи на плещите си.

— Така е, сър. Прав сте.

— В такъв случай се отпусни, войнико, защото не в това се състои задачата ти. — Джек се наведе леко напред. — От теб се иска да слушаш внимателно инструкциите, да спазваш заповедите и да не се поддаваш на натиск.