Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Зная. Ако позволите… аз съм Вандовър Баадластър, новият министър. — Амбър не отговори и той махна небрежно е ръка. — Ще мога ли да вляза?

Тя го разглеждаше замислено. Който и да бе, този човек не бе дошъл, за да й поднесе почитанията си.

— Настанихте ли се вече? — попита той и се залюля на пети.

— Да, условията тук са чудесни — отстъпи неохотно назад. — Съжалявам, министър Баадластър, но в момента съм заета. С какво всъщност мога да ви помогна?

— Запознах се с докладите на моя предшественик, командир Уинтън. С изненада установих, че сте замесена в няколко убийства.

По кожата й преминаха хладни тръпки.

— Нито едно обвинение не беше доказано. По-скоро се разбра, че убиецът, който загина на Бития, е бил виновен и за тукашните покушения.

— За съжаление вината вече не може да бъде доказана.

— Но не може да ми бъде прехвърлена на мен!

— Така е. Сигурно точно на това сте се надявали. Но… — Баадластър замълча и оголи два реда зъби. — Не е изключено участието ви да се установи при следващи опити.

— Аз не съм убиец.

Той огледа апартамента.

— Уинтън е бил на друго мнение.

— Уинтън беше луд.

— Може би. Щеше да е по-лесно да го установим, ако Сторм го бе докарал тук жив, нали? — Погледът му я прониза. Пресегна се и я улови за китката. Пръстите му се впиха хищно в ръката й. — Идваш от бордеите на Малтен — заговори той тихо и заплашително. — Нямаш имплантиран идентификационен чип. Можеш да подминаваш системите за наблюдение сякаш не съществуваш.

Амбър се освободи рязко.

— Старите навици умират трудно.

— Така е. Със Сторм в един екип ли си, или го използваш?

Тя му посочи вратата.

— Напуснете.

Лицето на Баадластър пламна.

— Не съм приключил разговора.

— Аз съм.

— Искаш или не, ще играеш по моите правила.

Тя се изправи и отметна коса назад.

— Би било наивно от моя страна да смятам, че сме на една и съща страна, нали?

— Да — отвърна откровено министърът на войната. — И още по-наивно е да си мислиш, че Джек няма да пострада заради връзката си с теб. Или пък ти.

— Какво искате всъщност?

Баадластър изкриви устни в злобна усмивка.

— Да се срещаме на сладка приказка от време на време. Колкото да потвърдиш лоялността си към мен.

— И защо е необходимо?

— Скоро сама ще разбереш.

Амбър се замисли. Джек едва ли щеше да се изненада, че го подозират — нищо чудно, след случилото се през последните години. Но без доказателства не можеха да му направят нищо. А и на хоризонта назряваше война.

— Няма да го направя — заяви тя спокойно.

— Така и си мислех, мила. — Баадластър й се усмихна. — Все пак си заслужаваше да опитам. Препоръчвам ти да не му съобщаваш за нашия малък разговор. Пепус е либерален, но в закона никъде не се казва, че курвата на войника трябва да си остане при него.

— Аз не съм курва!

— Така ли? — веждите му отново се повдигнаха. — Сигурно в бордеите използват друга дума за това.

Амбър се отстрани от вратата тъкмо когато Баадластър пристъпваше към нея.

— Ще ви дам едно безплатно сведение. Оттук нататък и вие като мен няма да сте в безопасност — където и да се намирате.

Той я стрелна с гневен поглед. За един кратък миг Амбър си помисли, че ще я удари, но въпреки това не отстъпи назад. Ала Баадластър не помръдна. Само в очите му проблясваха черни мълнии. Дори да възнамеряваше да направи нещо, не успя, защото на сцената се появи Роулинс.

Той изпълни сетивата й, както и двамата посетители преди него, миг по-късно едрото му тяло запречи отворената врата. Светлосините му очи се втренчиха в нея.

— Амбър, командирът ти праща вест — Роулинс млъкна насред дума, вперил поглед в министъра. — Съжалявам, ако съм ви прекъснал.

— О, няма нищо, лейтенант.

Амбър се изкашля със свито гърло.

— Роулинс, това е министър Вандовър Баадластър, новият съветник на императора.

Роулинс отдаде чест.

— Лейтенант. Аз приключих тук. Засега.

Тя сдържа гневния си отговор, докато мъжът напускаше апартамента. Въпреки че вратата се затвори зад него, до нея продължаваха да долитат горещите заплашителни импулси, които излъчваше тялото му.

Ако можеше, щеше да обеззарази стаята.

Амбър притисна пръсти към устата си, без да забелязва, че треперят. След това ги отпусна надолу и сви ядно юмручета. Как смееха да искат подобно нещо от нея?

Роулинс я разглеждаше замислено.

— Неприятности?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да. Какво иска Джек?

— Кани те на полигона.