Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Какво е станало?

— Пепус иска Денаро.

— Защо?

— Не съм сигурен в отговора. Може би защото Денаро е член на военизираното крило, а Пепус се бои от него. Иска да го прати далеч, за да не може да му създава неприятности.

— Може би Пепус е прав — Джек, изглежда, се бе поуспокоил. — Денаро наистина би могъл да предизвика доста проблеми.

— Така е. Също както и ти можеш да му вгорчиш живота. Съжалявам, нямам право да обвинявам. Но не можех да не се подчиня. В края на краищата Пепус е мой император.

— Денаро ще е недосегаем за съдебно преследване поне дотогава, докато бъде член на корпуса на Рицарите.

— Надявам се.

— Въпросът е какво ще стане, когато ни напусне?

— Тогава ще му мислим. А междувременно Пепус си има предостатъчно ядове с назряващата война. Вероятно ще са му достатъчни поне за известно време да забрави Денаро.

— Съмнявам се — промърмори Джек. — Императорът никога не забравя враговете си.

— Съжалявам — поклати глава Колин. — Не исках да ти създавам допълнителни проблеми. Прав си. Ако настояваш, ще повикам Денаро обратно. Нека Пепус решава какво ще прави с него.

— Не — възрази Джек. — Сега той е моя отговорност. Ще се постарая да го направя добър Рицар. Но следващия път, приятелю, бъди откровен с мен. Защото и двамата сме на една и съща страна.

Колин му отвърна с топла усмивка. Джек отдаде чест, обърна се и напусна стаята. Усмивката на проповедника изчезна. За разлика от Джек Пепус не уважаваше способните си хора. Някой ден това можеше да предизвика смъртта на приятеля му.

Амбър плъзна поглед из просторния апартамент, внезапно споходена от необяснимо безпокойство. Откакто се бяха върнали, животът им течеше в бесен ритъм. Казармите бяха в постоянна бойна готовност, всяко учение можеше да завърши с товарене на корабите. Тя прокара пръсти по голото си рамо, усещайки отдолу очертанията на татуировките. Чуждоземни бои, проникнали в кожата й, чужди сетива, доминиращи в съзнанието й.

Усети приближаването на посетителя преди още да застане пред входната врата. Отвори я и зачака, обгърната в шума, който нахлуваше откъм оживената улица.

Младежът спря пред нея и й подаде неголям пакет.

— Ето ви заглушителите — рече и се подсмихна нахално.

Амбър се постара да прикрие усмивката си, уверена, че го е изненадала с това, че го очаква. Тя му подхвърли един кредитен диск.

— Благодари на Смитърс от мое име.

— Беше излишно, госпожо. Той ще ви прати сметката.

— Уверена съм, че ще го направи — отвърна Амбър, но момчето вече се бе обърнало и се отдалечаваше с бърза крачка, стиснало в шепа диска.

Беше го засрамила, помисли си. Но какво ли щеше да каже, ако знаеше, че той самият бе задействал всичките й сетива — мирис, докосване, слух, мисъл, далеч преди да го види? Амбър затвори вратата и постоя известно време със стиснати клепачи. Хусиах я бе дарил с възможността да увеличава периметъра на сетивата си. Въпросът бе дали ще изгуби тази дарба, ако някой ден премахне татуировките? Или преди това ще си изгуби разсъдъка?

Отвори очи и разкъса пакета. Два миниатюрни заглушителя се изтърколиха на дланта й. Смяташе да постави единия на скрито място в предната част на апартамента, другия в задната. Джек би казал, че апартаментът е проверен и сигурен, но тя предпочиташе сама да се погрижи за това.

Параноята понякога може да е полезна, мислеше си Амбър, докато се отправяше към вратата, отново доловила приближаването на неканен гост.

Топлината му я заля като бързо прииждащ горски пожар. Поколеба се дали да отвори — не можеше да е Джек, въпреки че той също излъчваше много топлина, особено, когато тренираше. Тогава кой?… Тя включи екрана на външната камера.

Пред вратата стоеше висок, костелив мъж, приглаждаше нетърпеливо с ръка кестенявата си коса. Имаше изпъкнали чувствени устни и още щом го видя, Амбър разбра, че няма да й допадне. Ала ако се съдеше по дрехите, бе един от важните придворни на самия император. Какво ли можеше да иска от нея този бюрократ?

Тя отвори предпазливо вратата. Наметалото й се свлече, разголвайки рамото й, покрито с татуировки. Черните му очи мигом се втренчиха в причудливите рисунки.

— Търся младата жена, която придружава командир Сторм.

— Аз съм. — Тя запречи вратата, макар че непознатият не проявяваше желание да влезе. Оглеждаше го, но по-скоро се уповаваше на сетивата си. Отново усети топлината му. Дочу биенето на сърцето. Би могла да улови дори някоя заблудена мисъл, стига да я бе задържал достатъчно дълго в главата си. Този тип бе готов на всичко, за да постигне целите си. — В момента Джек не е тук. Тренира войниците си.