Чарлз Ингрид - Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Но в момента го тревожеше раздразнението на Денаро.

Колин потърка уморените си очи. Не беше така енергичен, както на млади години, а и преживяното на Бития го бе изстискало допълнително. Заслужаваше си да изцери онзи храбрец Роулинс, но дали щеше да успее да възстанови предишната си жизненост? Може би това бе цената, която Бог му бе определил да заплати? Ако е така, следващият случай може да бъде последен… ако изобщо има следващ.

Докладът се изхлузи в скута му. Колин поклати глава.

— Не, Денаро. Не смятам, че си подходящ за онова място.

Младият Скиталец не бързаше да отговори, въпреки че на лицето му затрептя едно мускулче. Позволи си да наруши мълчанието едва след известно време.

— Без никакво съмнение — заговори той бавно — ваше високопреосвещенство разполага с друг пост за мен. — Не се изненада, когато Колин се усмихна в отговор.

— В интерес на истината, имам — рече той. — Последвай ме.

Сторм не отделяше поглед от движещите се под него войници, мислено проиграваше ходовете им преди да ги изпълнят, а Фантом постепенно се намесваше в тази игра, докато накрая двете съзнания се сляха напълно. Трябваше да положи усилия, за да се върне към нормалното възприятие на света.

„Готови сме, господарю.“

— Да се бием? Почти.

Съществото изрази изненада. Джек се размърда вътре в костюма и рече:

— Първо трябва да се срещнем с врага.

„Драките!“

— Може би.

Отново изблик на изненада от спътника, с когото споделяха костюма.

— Чакаме те първи да ни обявят война.

„Драките са готови за война в мига, когато изпълзят от пясъчните си убежища.“

— Вярно.

„Това е само игра на думи.“

— Понякога стига да ни предпази от изкушението да заприличаме на противника си.

„Но да приличаш на противника си, е единственият начин да го победиш.“

Джек не отговори и Фантом също се умълча, изглежда доловил, че Рицарят иска да остане насаме с мислите си.

През последните няколко дена почти не му се бе удала подобна възможност. Наоколо постоянно цареше суматоха, бяха направили временни цехове за ремонт на костюмите, провеждаха се дълги и напрегнати тренировки и учения. Интеркомът на шлема почти не млъкваше. Обърна се тъкмо навреме, за да види влезлия Колин, който вървеше умислен, с наведена глава. Джек си свали шлема и закрачи насреща му. Преподобният носеше папка с документи. Когато видя Джек, той се спря, придавайки си приветливо изражение.

— Какво те води насам? — попита Джек. — Минал си покрай постове, които е трябвало да те спрат.

— Имам приятели на много места — отвърна насмешливо Колин. Хвърли поглед надолу. Джек го проследи и забеляза Роулинс на площадката под тях.

— Нещо е станало между теб и Роулинс — подметна.

— Може би. Той ми спаси живота. Подобни събития винаги водят до създаването на невидима връзка. — Сетне стисна устни, с което искаше да покаже, че въпросът е приключен.

Джек продължаваше да гледа към площадката. Бойните костюми хвърляха отблясъци под яркото малтенско слънце. Колин също си позволи да се полюбува няколко минути на упражняващите се Рицари, преди да разтвори папката.

— Какво мога да направя за теб? — попита го Джек. — Имам среща след няколко минути.

— В такъв случай да преминем направо към въпроса. Джек, моля те да вземеш Денаро и да го обучиш за Рицар.

— Какво? — не можа да скрие изненадата си Джек.

— Приеми Денаро за обучение.

— Като Рицар? Нали е Скиталец?

— Ще бъде и двете. Готов е да се закълне във вярност пред Пепус. Нещо ми подсказва, че в близко бъдеще ще се нуждая от добре обучен персонал. Бития нямаше да е такава катастрофа, ако хората ми бяха подготвени не само духовно, но притежаваха и военни умения.

— Пепус никога няма да разреши.

— Той вече ми даде благословията си — отвърна Колин и отмести поглед встрани.

— Невъзможно — подхвърли Джек, все още уверен, че Колин го лъже.

— Така е, повярвай — засмя се Колин. — Цитирам: „По-добре противникът да ти е под носа, отколкото на другия край на галактиката.“ Каза, че тези думи ще ти се сторят познати.

Джек изръмжа недоволно. Беше като грамада от метал пред Скиталеца, но Колин не изглеждаше впечатлен.

— Щом императорът ти е дал разрешение, не е необходимо да искаш моето.

— Така е, но все пак предпочетох да го направя.

— За да обясниш защо ми прехвърляш тази бомба със закъснител?

— Донякъде. А също и заради това — подаде му папката Колин.

Джек я пое с ръкавицата си, разгръщайки я умело, сякаш я пипаше с голи ръце.