Джеймс Кори: Войната на Калибан

Подхванеше ли тази тема, беше му трудно да спре. В много отношения Ганимед бе центърът на цивилизацията за външните планети. Там се извършваха най-новаторските ботанически разработки. Всички изследвания върху живите организми. Но не беше само това. В идеята за възстановяване имаше нещо, което посвоему бе дори по-интересно от първоначалния растеж. Да правиш нещо, което първия път е било само експеримент. Да го правиш отново означаваше да вземеш всички неща, които хората са научили, и да ги изчистиш, подобриш, усъвършенстваш. От тази мисъл на Пракс му се завиваше свят. Боби го слушаше с тъжна усмивка.

И това не се отнасяше само за Ганимед. Цялата човешка цивилизация бе построена върху руините на миналото. Самият живот бе велика химична импровизация, започнала с най-простото възпроизвеждане, за да се разрасне, да погине и да се разрасне отново. Катастрофата бе само част от онова, което се случваше винаги. Прелюдия към следващия етап.

— Правиш го да звучи романтично — каза Боби и думите и прозвучаха почти като обвинение.

— Не исках да… — започна Пракс и точно тогава нещо студено и влажно се навря в ухото му. Той изквича и отскочи. Обърна се, за да види грейналите очи на Мей и ослепителната й усмивка. От показалеца й капеше слюнка, а зад нея Еймъс се давеше от смях, почервенял като домат. Държеше се с едната ръка за корема, а с другата удряше по масата толкова силно, че чиниите дрънчаха.

— Какво беше това?

— Здрасти, тате. Обичам те.

— Дръж — каза Алекс и подаде на Пракс чиста салфетка. — Това ще ти трябва.

Стряскащото бе тишината. Той не знаеше кога е настъпила, но изведнъж я осъзна. Политическата половина на залата беше замряла и притихнала. През гората от тела той видя как Авасарала се приведе напред, опряла лакти в коленете си и стиснала ръчния си терминал на сантиметри пред лицето си. Когато се изправи, хората се разделиха пред нея. Беше такава дребничка жена, но командваше залата дори само като излизаше от нея.

— Това не е хубаво — каза Холдън и стана. Без да обелят и дума, Пракс, Наоми, Еймъс, Алекс и Боби последваха Авасарала. Политиците и учените също — най-после се бяха смесили.

Стаята за събрания се намираше от другата страна на един широк коридор и бе конструирана по подобие на гръцки амфитеатър. Подиумът отпред се издигаше пред огромен екран с висока разделителна способност. Авасарала отиде до една седалка, докато говореше бързо и тихо по ръчния си терминал. Останалите я следваха. Чувството на ужас бе почти физически доловимо. Екраните почерняха и някой намали осветлението.

В тъмнината на екрана Венера се открояваше като силует на фона на слънцето. Пракс бе виждал този образ стотици пъти. Картината можеше да идва от всяка от десетината наблюдателни станции. Часовникът в долния ляв ъгъл показваше, че гледат запис отпреди четирийсет и седем минути. Под цифрите се виждаше името на кораба, „Селестин“.

Всеки път, когато протомолекулните войници бяха участвали в насилие, Венера бе реагирала. СВП току-що беше унищожил стотина от тях. Пракс усети, че в него се борят вълнение и ужас.

Картината се разпадна и отново придоби форма — някаква интерференция бе объркала сензорите. Авасарала каза отсечено нещо, което би могло да е „Покажете ми“. След няколко секунди планът се смени и на екрана се появи детайлен образ на сиво-зелен кораб. Надпис на дисплея го бележеше като „Тритон“. Образът се разпадна пак, а когато се възстанови, „Тритон“ се бе преместил един сантиметър вляво и се премяташе. Авасарала заговори отново. След няколкосекундно забавяне екранът се върна към първоначалната картина. Сега, когато Пракс знаеше къде да гледа, можеше да види малката точица на „Тритон“ да се движи в полусянката на планетата. Имаше и други такива точици.

Тъмната страна на Венера проблесна, сякаш мълния я озари цялата под булото от облаци. А после засия.

Гигантски нишки, дълги хиляди километри, напомнящи спиците на колело, грейнаха в бяло и изчезнаха. Облаците на Венера се раздвижиха. В ума на Пракс изникна яркият спомен за вълнички по повърхността на воден резервоар, когато някоя риба мине точно под нея. Огромно и сияещо, колелото се надигна през облаците. Ослепителните нишки спици, по които играеха гръмотевични бури, се събираха като пипалата на октопод, само че съединени с един твърд център. След като се измъкна от плътния венериански облачен покров, то се устреми в обратна на Слънцето посока, към наблюдателния кораб, но го подмина. Разпиля другите кораби по пътя си и ги запокити настрани. Един голям облак откъсната от Венера атмосфера улови слънчевата светлина и засия като снежинки и ледени парченца. Пракс се опита да осъзнае мащаба. То бе голямо колкото станция Церера. Колкото Ганимед. Още по-голямо. Сгъна пипалата си и ускори без видима струя от двигатели. Заплува в пустотата. Сърцето на Пракс препускаше, но тялото му бе неподвижно като камък.