Джеймс Кори - Войната на Калибан

— Мей — каза госпожица Кери. — Моля те, остави рисуването. Майка ти е тук.

На Мей й трябваха няколко секунди да разбере какво казва учителката, не защото не знаеше думите — вече беше на четири и съвсем не бебешор, — а защото те не се връзваха със света, какъвто го познаваше. Майка й не можеше да дойде да я вземе. Тя беше напуснала Ганимед и бе отишла да живее на станция Церера, защото, по думите на баща й, „мама има нужда да остане за малко сама“. Но после с разтуптяно сърце Мей си помисли: „Върнала се е“.

— Мама?

От мястото си пред малкия триножник тя не можеше да види вратата на гардеробната, защото коляното на госпожица Кери я закриваше. Ръцете на Мей лепнеха от боя — червено, синьо и зелено се виеха по дланите й. Тя се приведе напред и посегна да хване крака на госпожица Кери — колкото за да го отмести, толкова и за да си помогне да се изправи.

— Мей! — извика госпожица Кери.

Мей погледна към петното боя на панталона на госпожица Кери и видя сдържания гняв върху широкото й мургаво лице.

— Съжалявам, госпожице Кери.

— Няма нищо — каза учителката със сух глас, който говореше, че всъщност има, но Мей няма да бъде наказана. — Моля те, иди да си измиеш ръцете, а после ела и си прибери боичките. Аз ще сваля рисунката долу и ще можеш да я дадеш на майка си. Това кученце ли е?

— Космическо чудовище.

— Много хубаво космическо чудовище. А сега моля те, миличка, върви да си измиеш ръцете.

Мей кимна, обърна се и хукна към банята, а престилката й плющеше около нея като парцал във въздухопровод.

— И не пипай стената!

— Съжалявам, госпожице Кери.

— Няма нищо. Просто я почисти, след като си измиеш ръцете.

Момиченцето пусна водата с всичка сила и цветовете и завъртулките потекоха от дланите й. Изсуши ръцете си как да е, без да се интересува дали от тях капе вода. Имаше чувството, че гравитацията се е изместила и я тегли към вратата и чакалнята, а не към пода. Другите деца гледаха — развълнувани, защото и тя бе развълнувана, — докато Мей изтърка криво-ляво петната от пръсти по стената, прибра набързо боичките в кутията, а нея сложи на рафта. Смъкна престилката си презглава, вместо да чака госпожица Кери да й помогне, и я натъпка в кошчето за рециклиране.

В чакалнята стояха госпожица Кери и още двама възрастни, нито един от които не беше мама. Единият бе жена, която Мей не познаваше — тя държеше внимателно в ръка рисунката на космическото чудовище, а на лицето й бе изписана любезна усмивка. Другият беше доктор Стрикланд.

— Не, тя се справя много добре с ходенето до тоалетната — казваше госпожица Кери. — Разбира се, от време на време става някой фал.

— Разбира се — съгласи се жената.

— Мей! — извика радостно доктор Стрикланд и се наведе, така че да стане висок почти колкото нея. — Как е любимото ми момиченце?

— Къде е… — започна тя, но преди да успее да каже „мама“, доктор Стрикланд я грабна на ръце. Беше по-висок от татко и миришеше на сол. Наклони я назад, като я гъделичкаше, и тя се разсмя толкова силно, че не можеше да говори.

— Много ви благодаря — каза жената.

— За мен е удоволствие да се запознаем — отвърна госпожица Кери, докато се ръкуваше с нея. — Наистина ни е много приятно Мей да учи при нас.