Джеймс Кори - Войната на Калибан

— Прибират се — съобщи ефрейтор Травис. — Снупи се влачи най-отзад. Бедничкият. Може ли и ние да си вървим?

Боби огледа безличния леден пейзаж на Ганимед. Дори в своята свръхтехнологична броня усещаше студа на луната.

— Не.

Отрядът й замърмори, но я последва, когато тя тръгна с бавна нискогравитационна крачка около купола. Освен Хилман и Травис, в патрула участваше и един зелен редник на име Гураб. Макар че беше в пехотинския корпус от около минута и половина, мърмореше не по-малко от другите двама със своя провлечен говор от Долината на Маринър.

Боби не можеше да ги вини. Това беше все пак някаква занимавка, която разсейваше марсианските войници на Ганимед. Ако Земята решеше, че иска цялата луна, четирима мърморковци, обикалящи купола на оранжерията, нямаше да я спрат. Десетки земни и марсиански бойни кораби висяха в орбита в напрегнато примирие и ако започнеха военни действия, войниците на повърхността щяха да го разберат едва когато се посипят бомбите.

От лявата й страна куполът се издигаше на почти половин километър височина: триъгълни стъклени панели, разделени от блестящи греди с цвят на мед, които превръщаха цялата структура в гигантски фарадеев кафез. Боби никога не беше влизала в някоя от оранжериите. Пратиха я тук от Марс като част от масивното прехвърляне на войски към външните планети и кажи-речи от първия си ден бе зачислена към пешите патрули на повърхността. За нея Ганимед се състоеше от космопорт, малка пехотинска база и още по-малък аванпост, който в момента бе неин дом.

Докато се кандилкаха около купола, Боби оглеждаше голия пейзаж. Ганимед не се променяше много без някое катастрофално събитие. Повърхността му се състоеше предимно от силикатни скали и замръзнала вода, с няколко градуса по-топла от космическото пространство. Атмосферата съдържаше кислород, но толкова малко, че можеше да мине почти за вакуум. На Ганимед нямаше ерозия или климат. Той се променяше само когато върху него паднеше астероид или когато топлата вода от течното ядро си пробиеше път до повърхността и образуваше краткотрайни езерца. Нито едното, нито другото се случваше особено често. У дома, на Марс, вятърът и прахта променяха пейзажа ежечасно. Тук тя вървеше по стъпките, оставени от нея вчера, онзи ден и по̀ онзи ден. И ако не се върнеше, тези стъпки щяха да я надживеят. Това й се струваше малко страшничко.

През равномерните съскащи и бумтящи звуци, издавани от скафандъра й, започна да си пробива път ритмично пищене. Тя обикновено държеше дисплея си минимизиран, защото бе толкова претъпкан с информация, че човек можеше да научи всичко, освен какво има пред него. Сега го изкара върху лицевото стъкло и с премигвания и мърдане на очите го прелисти до диагностичния екран на бронята. Мигаща жълта светлинка я предупреждаваше, че нивото на хидравличната течност в задвижващия механизъм на лявото коляно е ниско. Някъде сигурно имаше теч, само че бавен, защото системата не можеше да го открие.

— Хей, момчета, спрете за минутка — каза Боби. — Хили, имаш ли резервна хидравлична течност?

— Да — отвърна Хилман. Вече я вадеше.

— Би ли ми пръснал малко в коляното?

Хилман приклекна пред нея и се зае с бронята й, а в това време Гураб и Травис подеха някакъв спор, който, изглежда, бе на спортна тематика. Боби престана да ги слуша.

— Този скафандър е антика — подхвърли Хилман. — Наистина трябва да си намериш нов. Такива неща ще се случват все по-често.

— Да, трябва — съгласи се Боби. Но истината беше, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тя не се побираше в стандартните бойни скафандри, а всеки път, когато пуснеше официално искане за нов, изработен по нейна мярка, от корпуса я разиграваха до безкрай. Боби беше висока малко над два метра — малко над средния ръст за марсиански мъж, — но благодарение отчасти на полинезийското си наследство, тежеше повече от сто кила при 1 g . Нито грам от това тегло не беше тлъстина, но мускулите й сякаш растяха дори само ако стъпи в зала за вдигане на тежести. А като пехотинка, тя тренираше непрекъснато.

Сегашният й скафандър беше първият за дванайсет години активна служба, който наистина й пасваше добре. И макар че възрастта вече започваше да му личи, беше по-лесно да го поддържа в работещо състояние, отколкото да моли за нов.

Хилман прибираше инструментите си, когато радиото на Боби оживя с пропукване.

— Аванпост четири до Човече. Обади се, Човече.

— Чувам те, четири — отвърна Боби. — Тук е Човече едно. Говори.