Джеймс Кори: Войната на Калибан

— Човече едно, къде сте бе, хора? Закъснявате с половин час, а тук стават разни гадости.

— Съжалявам, четири, проблем с екипировката — обясни Боби, като се чудеше що за гадости могат да стават, но не чак толкова, че да попита по открита честота.

— Върнете се незабавно. В аванпоста на ООН има стрелба. Преминаваме в извънредно положение.

На Боби й трябваха няколко секунди, за да смели чутото. Виждаше как хората й я зяпат, а на лицата им са изписани недоумение и страх.

— Хм, земляните по вас ли стрелят? — попита тя накрая.

— Не още, но стрелят. Домъкнете си задниците тук.

Хилман се надигна на крака. Боби сгъна коляното си веднъж и светлинната на диагностичния й екран стана зелена. Тя кимна благодарно на Хили и нареди:

— Връщаме се в аванпоста. Бегом марш.

Боби и отрядът й се намираха на половин километър от аванпоста, когато бе вдигната обща тревога. Дисплеят й се включи сам и премина в боен режим. Сензорният комплект се зае да търси вражески единици и се свърза с един от сателитите, за да й даде изглед отгоре. Тя усети щракването, когато оръжието, вградено в дясната ръка на скафандъра й, превключи в режим на свободна стрелба.

Ако беше започнала орбитална бомбардировка, щяха да вият хиляда аларми, но въпреки това тя неволно мяташе погледи към небето. Не се виждаха проблясъци, нито следи от ракети. Само грамадата на Юпитер.

Боби се насочи към аванпоста с дълги подскоци. Отрядът й я следваше безмълвно. Човек, трениран да използва подсилващ скафандър за тичане при слаба гравитация, можеше да покрива голямо разстояние за кратко време. Само след няколко секунди сградата се показа иззад кривината на купола, а след още няколко видяха и причината за тревогата.

Пехотинците на ООН щурмуваха марсианския аванпост. Едногодишната студена война се превръщаше в гореща. Някъде дълбоко в ума си, под насаденото от тренировките хладнокръвие, тя бе изненадана. Не беше вярвала наистина, че този ден ще настъпи.

Останалите от взвода й бяха излезли навън и се бяха строили в линия срещу войниците на ООН. Някой беше изкарал „Йоджимбо“ и високият четири метра боен механобот се извисяваше над пехотинците като безглав гигант в електронна броня, а голямото му оръдие се движеше бавно, следейки приближаващите се земляни. Войниците на ООН тичаха с всички сили през две хиляди и петстотинте метра, делящи двата аванпоста.

„Защо никой не говори?“ — зачуди се тя. Тишината откъм взвода й бе зловеща.

А после, тъкмо когато стигнаха до бойния строй, скафандърът й запищя предупреждение за заглушаване. Изгледът отгоре изчезна, когато тя загуби връзка със сателита. Жизнените показатели и докладите за състоянието на екипировката на взвода й угаснаха, щом връзката й с техните скафандри бе прекъсната. Слабият статичен шум по отворения комуникационен канал секна и тишината стана още по-обезпокояваща.

Тя даде знаци с ръце на отряда си да се разположи на десния фланг, а после тръгна покрай редицата да търси командира, лейтенант Гивънс. Забеляза скафандъра му по средата на строя, почти точно под „Йоджимбо“. Приближи се тичешком и допря шлема си до неговия.

— Какво, по дяволите, става, Ел Ти? — извика тя.

Той я изгледа раздразнено и изкрещя в отговор:

— Знам не повече от теб. Не можем да им кажем да отстъпят заради заглушаването, а те пренебрегват зрителните предупреждения. Преди радиовръзката да прекъсне, бях упълномощен да открия огън, ако се приближат на половин километър от позицията ни.

Боби имаше още няколкостотин въпроса, но войниците на ООН щяха да прекосят половинкилометровата граница само след броени секунди, така че тя се втурна да подсили десния фланг. По пътя накара скафандъра си да преброи приближаващите сили и да ги маркира като вражески. Той докладва за седем мишени. По-малко от една трета от войниците на ООН в аванпоста.

„Това няма никакъв смисъл.“

Тя накара скафандъра да прокара на дисплея линия, обозначаваща половинкилометровата граница. Не каза на момчетата си, че в тази зона стрелбата е разрешена. Не се и налагаше. Щом я видеха да открива огън, те щяха да последват примера й, без да е нужно да знаят защо.

Войниците на ООН вече бяха на по-малко от километър от тях и все още не стреляха. Идваха в разпилян строй — шестима тичаха в неравна линия отпред, а седми се влачеше в тила на около седемдесет метра зад тях. Дисплеят й избра за мишена фигурата в левия край на вражеската линия, защото по подразбиране се спираше на най-близката. Но някакъв странен сърбеж в дъното на ума й я накара да отмени решението на скафандъра, да избере задната мишена и да даде увеличение върху нея.