Джеймс Кори: Войната на Калибан

Доктор Стрикланд продължи да гъделичка Мей, докато вратата на забавачката не се затвори зад тях. Тогава момиченцето си пое дъх.

— Къде е мама?

— Чака ни — каза доктор Стрикланд. — Ей сега ще те заведем при нея.

По-новите коридори на Ганимед бяха широки и осеяни със зеленина, и в тях рециклаторите на въздух почти не работеха. Тънките като нож листа на палмите арека се разперваха от десетки хидропонни саксии. Широките жълто-зелени ивичести листа на дяволския бръшлян се спускаха по стените. Под тях стърчаха простите тъмнозелени листа на сабите. Светодиодни лампи с пълен спектър грееха в златистобяло. Татко казваше, че слънчевата светлина на земята изглеждала точно така, и Мей си представяше планетата като огромна и сложна мрежа от растения и коридори, над които слънцето минава на линии по яркосиньото небе-таван, и можеш да се прехвърлиш през стените и да се озовеш навсякъде.

Мей отпусна глава на рамото на доктор Стрикланд и се загледа назад, като изричаше наум името на всяко растение, покрай което минаваха: „Сансевиерия трифасциата. Епипремнум ауреум“. Татко винаги се усмихваше, когато тя познаеше имената. А повтарянето им наум я успокояваше.

— Има ли още? — попита жената. Беше хубава, но Мей не харесваше гласа й.

— Не — отвърна доктор Стрикланд. — Мей е последната.

— Хризалидокарпус лутесценс — посочи Мей.

— Добре — каза жената, а после повтори по-тихичко: — Добре.

Колкото повече се приближаваха до повърхността, толкова по-тесни ставаха коридорите. По-старите изглеждаха по-мръсни, макар че всъщност по тях нямаше никаква мръсотия. Просто бяха използвани повече. Квартирите и лабораториите под повърхността бяха мястото, където са живели бабата и дядото на Мей, когато пристигнали на Ганимед. По онова време нямало по-дълбоки нива. Въздухът тук горе миришеше странно и рециклаторите трябваше да работят непрекъснато, с тихо бръмчене и потракване.

Възрастните не си говореха, но от време на време доктор Стрикланд си спомняше, че Мей е с тях, и я питаше разни неща: Кое е любимото й анимационно филмче по канала на станцията? Коя е най-добрата й приятелка в училище? Какво е обядвала днес? Мей очакваше той да почне да й задава и другите въпроси, които винаги идваха след тези, и вече си беше приготвила отговорите.

„Гърлото дразни ли те? Не.“

„Събуждала ли си се потна? Не.“

„Имаше ли кръв в акито ти тази седмица? Не.“

„Пиеш ли си лекарството по два пъти на ден? Да.“

Но този път доктор Стрикланд не попита никое от тези неща. Коридорите, по които вървяха, ставаха все по-стари и по-тесни, докато накрая не се наложи жената да върви зад тях, за да могат да се разминават с хората. Тя все още държеше в ръка рисунката на Мей, навита на руло, за да не се измачка.

Доктор Стрикланд спря пред една врата без никакви знаци по нея, премести Мей от другата си страна и извади ръчния терминал от джоба на панталона си. Набра нещо в програма, която Мей не беше виждала преди, и вратата се отвори с остър пукот като в старите филми. Коридорът, в който влязоха, беше пълен с боклуци и стари метални кутии.

— Това не е болницата — обади се Мей.

— Това е специална болница — отвърна доктор Стрикланд. — Не мисля, че някога си идвала тук, нали?

На Мей мястото не й приличаше на болница. Приличаше й на един от онези стари изоставени тунели, за които говореше понякога татко. Останки от времето на първото застрояване на Ганимед, които сега никой не използваше, освен като складове. В края на този обаче имаше нещо като въздушен шлюз и когато минаха през него, обстановката заприлича малко повече на болница. Поне беше по-чисто и миришеше на озон като в обеззаразяващите камери.

— Мей! Здрасти, Мей!

Беше едно от големите момчета. Сандро. Той беше почти на пет. Мей му махна, докато доктор Стрикланд минаваше покрай него. Почувства се по-добре, щом разбра, че големите момчета също са тук. Значи вероятно всичко беше наред, въпреки че жената с доктор Стрикланд не беше мама. Това й напомни за…

— Къде е мама?

— Ще отидем да видим мама само след няколко минути — каза доктор Стрикланд. — Но преди това трябва да свършим едно-две неща.

— Не — възропта Мей. — Не искам.

Той я отнесе в стая, която приличаше малко на лекарски кабинет, само че по стените нямаше нарисувани лъвове, а масите не бяха с форма на ухилени хипопотами. Сложи я върху една от тях и я погали по главата. Мей скръсти ръце и се намуси.

— Искам мама — заяви тя и изсумтя нетърпеливо, както би направил татко.