Джеймс Кори: Войната на Калибан

— Можете да изчакате вътре, сър — изчурулика момчето.

— А бе знаеш ли какво? — каза Холдън, като го потупа по рамото. — Май ще почакам тук.

Пиколото кимна лекичко и забърза по коридора, като проверяваше на ръчния си терминал каква е следващата му задача. Холдън се облегна на стената и зачака. В ниската гравитация стоенето не бе много по-уморително от седенето, а на него наистина му се искаше да види как ще доведат Мао под стража за срещата.

Терминалът му избръмча. Беше кратко текстово съобщение от Авасарала. То гласеше просто „Идваме“.

След по-малко от пет минути Жул-Пиер Мао слезе от един асансьор, придружен от двамата най-едри военни полицаи, които Холдън някога бе виждал. Ръцете му бяха оковани отпред. Макар и в затворнически комбинезон, с белезници и с въоръжен ескорт, той съумяваше да изглежда високомерен и властен. Когато се приближиха, Холдън се изправи и застана на пътя им. Единият от полицаите дръпна ръката на Мао, за да го спре, и кимна лекичко на Холдън. Сякаш искаше да му каже: „Каквото и да правиш с този, не възразявам“. Холдън имаше чувството, че дори да извади пистолет и да застреля Мао насред коридора, двамата военни полицаи ще открият, че точно в същия момент са били поразени от внезапна слепота и не са видели нищо.

Той обаче не искаше да застрелва Мао. Искаше това, което винаги бе искал в такива ситуации. Да разбере защо.

— Струваше ли си?

Макар че бяха с еднакъв ръст, Мао някак си успя да му се намръщи отвисоко.

— А вие сте?

— О, я стига — ухили се Холдън. — Познаваш ме. Аз съм Джеймс Холдън. Помогнах да окошарят приятелчетата ти от „Протоген“, а сега ще довърша работата, като окошаря и теб. Освен това съм човекът, който откри дъщеря ти, след като протомолекулата я уби. Затова ще те попитам пак: Струваше ли си?

— Защо си тук? — попита накрая Мао. Този път изглеждаше по-дребен, докато го произнасяше. Не искаше да срещне очите му.

— Аз бях там, когато Дрезден си получи заслуженото, и аз бях човекът, който уби твоя любим адмирал. Просто смятам, че има някаква прекрасна симетрия в това да присъствам, когато и ти си го получиш.

— Антони Дрезден — каза хладно Мао — беше застрелян с три куршума в главата, като при екзекуция. Това ли минава за справедливост при теб?

Холдън се засмя.

— О, съмнявам се, че Крисджен Авасарала ще ти пръсне черепа. Но мислиш ли, че това, което те чака, ще е по-добро.

Мао не отговори. Холдън погледна към полицаите и кимна към вратата на конферентната зала. Те изглеждаха почти разочаровани, докато изблъскваха арестанта в стаята и закопчаваха белезниците му за един стол.

— Сър, ние ще чакаме тук, в случай че имате нужда от нас — каза по-едрият. После заеха позиции от двете страни на вратата.

Холдън влезе в конферентната зала и седна, но не каза нищо повече на Мао. След минутка пристигна и Авасарала, разговаряща по терминала си.

— Дреме ми на оная работа чий рожден ден е! Или ще го направиш, преди срещата ми да е приключила, или ще използвам топките ти като преспапие. — Тя млъкна, докато човекът отсреща казваше нещо. Ухили се на Мао и добави: — Е, тогава побързай, защото имам чувството, че срещата ще е кратка. Радвам се, че си поговорихме.

Отпусна се на един стол точно срещу Мао. Не погледна към Холдън, нито пък показа по някакъв начин, че го е забелязала. Той подозираше, че записът изобщо няма да отрази присъствието му в стаята. Авасарала остави терминала си на масата и се облегна назад. В продължение на няколко напрегнати секунди не проговори. Когато го направи, думите й бяха насочени към Холдън. Но все така не го поглеждаше.

— Платиха ли ти, задето ме домъкна обратно?

— Всичко е платено — отговори Холдън.

— Хубаво. Исках да те питам дали си съгласен на дългосрочен договор. Ще бъде граждански, разбира се, но…

Мао прочисти гърло. Авасарала му се усмихна.

— Знам, че си тук. Ей сега ще ти обърна внимание.

— Вече си имам договор — каза Холдън. — Ще ескортираме първата флотилия кораби, които отиват да възстановят Ганимед. А след това мисля, че вероятно оттам ще си намерим друга работа като ескорт. Все още има много хора, които се местят и не биха искали по пътя да ги спират пирати.

— Сигурен ли си?

Лицето на Мао бе пребледняло от унижение. Холдън си позволи да му се наслади.

— Току-що приключих работата си за едно правителство — отбеляза той. — Нещо не ми понесе.

— О, я стига. Работил си за СВП. Това не е правителство, а ръгби отбор със собствена валута. Да, Жул, какво има? Да не ти се ака?