Джеймс Кори: Войната на Калибан

— О, Том никога няма да се качи на совалка до Луната. Знаеш го. Мрази микрогравитацията. Просто слез да се видим тук долу. Ще устроим празненство. Можеш да доведеш приятелите си.

Холдън й се усмихна.

— Мамо, искам да се качите горе, за да ви запозная с един човек. Помниш ли жената, за която ти разправях? Наоми Нагата? Казах ти, че се срещаме. Мисля, че е нещо повече от това. Всъщност, вече съм кажи-речи сигурен. А сега ще останем известно време на Луната, докато се изгладят някои политически глупости. Наистина искам да се качите тук горе. Да се видим, да се запознаете с Наоми.

Трепването на майка му пет секунди по-късно бе почти недоловимо. Тя го прикри с широка усмивка.

— Нещо повече? Какво ще рече това? Да не намекваш за сватба? Винаги съм мислила, че някой ден ще поискаш да имаш собствени деца… — Гласът й заглъхна и на лицето й застина неловко скована усмивка.

— Мамо — каза Холдън. — Земляните и поясните могат да имат деца. Не сме различни видове.

— Разбира се — отвърна тя няколко секунди по-късно с прибързано кимване. — Но ако имате деца там… — Млъкна и усмивката й повехна малко.

— Те ще бъдат поясни — довърши Холдън. — Да, просто ще трябва да се примирите с това.

След пет секунди тя кимна. Пак беше прибързано.

— В такъв случай май е по-добре да се качим и да се запознаем с тази жена, заради която искаш да изоставиш Земята. Сигурно е много специална.

— Да — потвърди Холдън. — Такава е.

Елиса се размърда неловко за секунда; после усмивката й се върна, вече не толкова насилена.

— Ще кача Том на совалката, дори ако трябва да го влача за косата.

— Обичам те, мамо — каза Холдън. Родителите му бяха прекарали целия си живот на Земята. Единствените жители на външните планети, които познаваха, бяха карикатурните злодеи от долнопробните развлекателни програми. Той не ги винеше за вкоренените им предразсъдъци, защото знаеше, че срещата с Наоми ще ги излекува. Няколко дни в нейната компания и бе невъзможно да не я обикнат.

— А, и още едно последно нещо. За тези данни, които ти пратих преди известно време. Пази ми ги. Не казвай на никого, но ги пази. В зависимост от това как се развият нещата през следващите няколко месеца, може да ми потрябват.

— Родителите ми са расисти — каза Холдън на Наоми същата нощ. Тя лежеше сгушена до него, долепила лице до ухото му. Единият й дълъг кафяв крак бе преметнат през корема му.

— Добре — прошепна тя.

Хотелският апартамент, осигурен им от Авасарала, беше луксозен до неприличност. Матракът бе толкова мек, че в лунната гравитация човек имаше чувството, че се носи върху облак. Рециклиращата система вкарваше във въздуха нежни аромати, създадени от щатния парфюмерист на хотела. Изборът за тази нощ се наричаше „Вятър в тревите“. На Холдън не му миришеше точно на трева, но беше хубаво. Съдържаше едва доловим дъх на пръст. Той така или иначе подозираше, че всички ухания се кръщават на случаен принцип. Подозираше също, че хотелът вкарва малко повече кислород от нормалното. Чувстваше се прекалено добре.

— Тревожат се, че бебетата ни ще бъдат поясни — добави той.

— Никакви бебета — прошепна Наоми. И преди Холдън да успее да я попита какво има предвид, захърка тихичко в ухото му.

На другия ден той се събуди преди Наоми, облече, се в най-хубавия си костюм и излезе по коридорите на станцията. Имаше да свърши още едно нещо, преди да тегли окончателно чертата на цялата тази скапана история.

Трябваше да види Жул Мао.

Авасарала му бе казала, че Мао е един от десетките високопоставени политици, генерали и корпоративни лидери, прибрани при арестите след Йо. И единственият, с когото Авасарала щеше да се срещне лично. Тъй като го бяха заловили на частната му станция L5, докато трескаво се опитвал да се качи на бърз кораб в посока външните планети, тя просто бе наредила да го доведат при нея на Луната.

Днес бе денят на тяхната среща. Холдън бе попитал Авасарала може ли да присъства, очаквайки да му откаже. Но вместо това тя се бе засмяла дълго и искрено и бе отвърнала:

— Холдън, не бих могла да измисля нищо по-унизително за този човек от това да гледаш как ще му оскубя перушината. Да, мамицата му, можеш да дойдеш.

Затова сега Холдън излезе забързано от хотела на улиците на Ловел Сити. Хвана едно велотакси до метростанцията и след двайсетминутно пътуване с метрото стигна до комплекса на ООН в Нова Хага. Едно чевръсто пиколо вече го чакаше и го преведе през лабиринта от коридори до една врата, на която пишеше „Конферентна зала 34“.