Джеймс Кори: Войната на Калибан

— Това е под нивото ти — процеди Мао. — Не съм дошъл тук, за да ме обиждат.

Усмивката на Авасарала беше лъчезарна.

— Сигурен ли си? Я да те попитам, помниш ли какво казах при първата ни среща?

— Поиска от мен да ти кажа за всяка връзка, която бих могъл да имам с протомолекулния проект на „Протоген“.

— Не — поклати глава Авасарала. — Тоест, да, питах те и за това. Но не то би трябвало да те вълнува в момента. Ти ме излъга. Ролята ти в оръжейната разработка на проекта на „Протоген“ е напълно разкрита и сега този въпрос е все едно да питаш какъв цвят е бил вторник. Безсмислен е.

— Да се върнем към същината — настоя Мао. — Мога да…

— Не — прекъсна го Авасарала. — Би трябвало да се тревожиш за онова, което казах точно преди да си тръгнеш. Помниш ли какво беше то?

Той я изгледа с празен поглед.

— Така си и мислех. Казах ти, че ако някога разбера, че си скрил нещо от мен, няма да го приема добре.

— Точните ти думи — рече Мао с присмехулна усмивка — бяха: „Не съм човек, с когото можеш да се ебаваш“.

— Значи все пак помниш — каза тя без нито следа от веселие в гласа. — Добре. Сега е моментът, в който ще разбереш какво означава това.

— Разполагам с допълнителна информация, която би могла да е от полза…

— Затваряй си шибаната уста — сопна се Авасарала и в гласа й за първи път се прокрадна истински гняв. — Ако още веднъж ти чуя гласа, ще накарам онези двама военни полицаи в коридора да те хванат и да те пребият с шибан стол. Разбираш ли ме?

Мао не отговори, което показваше, че разбира.

— Нямаш никаква представа какво ми струваше — продължи тя. — Повишават ме. Съветът по икономическо планиране — вече аз го ръководя. Здравната служба — по-рано не трябваше да се притеснявам за нея, защото беше трън в задника на Еринрайт, но сега е в моя. Комисията по финансов надзор — също е моя. Прееба ми календара за следващите двайсет години.

— Не съм тук, за да преговаряме — поде отново Авасарала след кратка пауза. — А за да злорадствам. Ще те натикам в толкова дълбока дупка, че дори жена ти да забрави, че някога си съществувал. Ще използвам поста на Еринрайт, за да разруша всичко, което някога си създал, парче по парче, и да го разпилея по вятъра. И ще се погрижа да гледаш как го правя. Единственото, което ще има в твоята дупка, ще е двайсет и четири часов новинарски канал. И тъй като с теб няма да се видим повече, искам да съм сигурна, че ще се сещаш за името ми всеки път, когато унищожа нещо, оставено от теб. Ще те залича изцяло.

Мао се взираше предизвикателно в нея, но Холдън видя, че това е само поза. Авасарала знаеше точно къде да го удари. Защото хора като него живееха за своето наследство. Гледаха на себе си като на архитекти на бъдещето. Това, което му обещаваше Авасарала, беше по-лошо от смърт.

Мао стрелна с бърз поглед Холдън, сякаш казваше:

„Може ли да получа онези три куршума в главата, моля?“

Холдън му се усмихна.

Мей седеше в скута на Пракс, но вниманието й бе насочено наляво със силата на лазер. Тя вдигна ръчичка към устата си, изплю внимателно в нея хапка полусдъвкани спагети и я протегна към Еймъс.

— Гадно е — каза тя.

Едрият мъж се изкиска.

— Е, дори и да не е било, вече е, мъничката ми — съгласи се той и разгъна салфетката си. — Защо не го сложиш тук?

— Извинявай — намеси се Пракс. — Тя просто…

— Тя просто е дете, докторе — изтъкна Еймъс. — Нормално е да прави така.

Не наричаха вечерята вечеря. Беше прием, спонсориран от Обединените нации, на територията на Нова Хага на Луната. Пракс не можеше да познае дали стената е прозорец или екран със свръхвисока резолюция. На нея се виждаше Земята, сияеща в синьо-бяло на хоризонта. Масите бяха разположени из залата в организиран хаос, което Авасарала обясни, че било последната мода. „Изглежда все едно някакъв тъпанар ги е наслагал както му скимне.“

Познатите и непознатите лица бяха горе-долу поравно и имаше нещо запленяващо в това да ги гледа как се делят на групички. От дясната му страна няколко малки маси бяха заети от ниски, набити мъже и жени в бизнес костюми и военни униформи, които кръжаха около Авасарала и наглед развеселения й съпруг Арджун. Бъбреха си за анализ на системата за финансиране и контрол над връзките с медиите. Макар да се ръкуваха с представителите на външните планети, ги изключваха от разговорите си. От лявата му страна бяха учените, облечени в най-хубавите си дрехи — сака, които им бяха ставали преди десет години, и костюми, обхващащи поне десетина различни модни сезона. В тази група се смесваха земляни, марсианци и поясни, но разговорите им бяха не по-малко специализирани: за хранителни вещества, мембрани с избирателна пропускливост, проявления на фенотипни сили. Това бяха хората от неговото минало и бъдеще. Разбитото и събрано наново ганимедско общество. Ако я нямаше средната маса с Боби и екипажа на „Росинант“, той щеше да е при тях, да говори за каскадни системи и хлоропласти за невидимо хранене.