Джеймс Кори: Войната на Калибан

Статичният шум най-после бе нарушен от момчешки глас, който вероятно принадлежеше на твърде млад човек, за да е избрал вече пиратския живот.

— Не можете да го направите. СВП не е истинско правителство. Законно не можете да ми направите нищо, така че се разкарайте — заяви той, но през цялото време звучеше заплахата напереният му тон да се превърне в писклив пубертетски гласец.

— Сериозно? Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш? — заяде се Холдън. — Виж, хайде да забравим за малко споровете кое е законно и каква власт има дадено правителство. Погледни към ладарните показания, които получаваш от моя кораб. Вие сте в грубо скалъпен лекотоварен съд, към който някой е запоил домашно изработено гаусово оръдие. Аз съм в първокласен марсиански торпедоносец с достатъчно огнева мощ да разтопя малка луна.

Гласът от другата страна не отговори.

— Момчета, дори да не ме признавате за представител на властта, може ли поне да се съгласите, че съм в състояние да ви взривя, когато си поискам?

Комуникаторът остана безмълвен.

Холдън въздъхна и потърка гърбицата на носа си. Въпреки кофеина главоболието му отказваше да премине. Без да прекъсва връзката с пиратския кораб, той отвори нов канал към пилотската кабина.

— Алекс, открий огън по онзи съд с предните отбранителни оръдия. Цели се в средата на корпуса.

— Чакайте! — извика хлапето. — Предаваме се! Боже господи!

Холдън се протегна, наслаждавайки се на безтегловността след всичките дни на ускорение, и се ухили. Наистина, днес никой нямаше да бъде надупчен.

— Наоми, обясни на нашите нови приятели как да ти предоставят дистанционен контрол над кораба си, а после ще ги откараме до станция Тихо и ще ги предадем на трибунала на СВП. Алекс, след като двигателите им се включат отново, задай курс за връщане с приятно и удобно 0,5 g . Аз слизам в лазарета, за да се опитам да намеря аспирин.

Холдън разкопча коланите на креслото си и се отблъсна към стълбата. Докато се носеше във въздуха, терминалът му записука. Беше Фред Джонсън, формалният лидер на СВП и техен личен покровител на производствената станция на корпорация „Тихо“, която в момента служеше и за щаб на СВП.

— Хей, Фред, спипах нашите непослушни пирати. Връщам ги, за да ги съдите.

Голямото мургаво лице на Фред се сбръчка в усмивка.

— Това е нещо ново. Да не ти омръзна да ги взривяваш?

— Не, просто най-сетне намерих някой да ми повярва, като казах, че ще го взривя.

Усмивката на Фред се превърна в мръщене.

— Слушай, Джим, не за това ти се обаждам. Искам да се върнеш на Тихо с максимална бързина. На Ганимед става нещо…

Праксидики Менг стоеше на входа на хамбара, загледан към нивите с леко полюшващи се листенца, толкова наситено зелени, че бяха почти черни, и се паникьосваше. Куполът се издигаше над него, по-тъмен, отколкото би трябвало. Изкуственото осветление беше спряно, а огледалата… Изобщо не му се мислеше за огледалата.

Проблясъците откъм сражаващите се кораби приличаха на дефекти върху евтин екран — цветове и движения, които не трябваше да са там. Признак, че нещо страшно се бе объркало. Той облиза устни. Трябваше да има начин. Трябваше да има някакъв начин да ги спаси.

— Пракс — подкани Дорис. — Трябва да вървим. Веднага.

Върхът в развитието на нискоресурсните селскостопански култури, Глицин кенон — соя, толкова силно модифицирана, че представляваше съвсем нов вид, — бе смисълът на последните осем години от живота му. Тя беше причината родителите му още да не са видели своята внучка на живо. Тя и още някои неща бяха довели до разпада на брака му. Можеше да види в нивите осемте леко различаващи се сорта изкуствени хлоропласти, всеки от които се опитваше да изработи най-голямо количество протеини на фотон. Ръцете му трепереха. Повръщаше му се.

— Остават може би пет минути до сблъсъка — предупреди Дорис. — Трябва да се евакуираме.

— Не го виждам — измърмори Пракс.

— Приближава се толкова бързо, че когато го видиш, ще е прекалено късно. Всички други вече заминаха. Ние сме последните. Хайде, влизай в асансьора.

Големите орбитални огледала винаги бяха негови съюзници, огряваха нивите му като стотици бледи слънца. Не можеше да повярва, че са му изменили. Това, разбира се, беше откачена мисъл. Огледалото, летящо към повърхността на Ганимед — към неговата оранжерия, към неговата соя, към работата на живота му, — не го правеше по собствен избор. Беше жертва на причините и следствията, също като всичко останало.