Джеймс Кори: Войната на Калибан

— И улеснява нашата работа — допълни Холдън и включи бойния пулт. — Спри ни неподвижно спрямо тях на десет хиляди километра разстояние. Ще ги нашаря с лазерния мерник и ще насоча отбранителните оръдия. Отвори и амбразурите на дългоцевните. Не е зле да изглеждаме колкото се може по-заплашително.

— Слушам, шефе — отвърна Алекс.

Наоми се завъртя в креслото си и се ухили на Холдън.

— Битка с космически пирати. Колко романтично!

Той не се сдържа и й се усмихна в отговор. Макар да бе облечена в комбинезон на марсиански флотски офицер, с три номера по-къс и пет номера по-широк за високата й и тънка фигура на поясна, тя му изглеждаше прекрасна. Дългата й къдрава черна коса бе хваната на рошава опашка на тила. Лицето й бе поразително съчетание от азиатски, южноамерикански и африкански черти, което бе необичайно дори за мешавицата на Пояса. Той хвърли поглед към своята физиономия на кафявокосо монтанско селянче, отразена в тъмния пулт, и се почувства твърде обикновен в сравнение с нея.

— Знаеш колко харесвам всичко, което те кара да изричаш думата „романтично“ — каза той. — Но се боя, че не споделям ентусиазма ти. Започнахме със спасяването на Слънчевата система от ужасна извънземна заплаха. А сега какво правим?

Холдън бе познавал добре само едно ченге, и то за кратко. По време на мащабната и неприятна поредица от бъркотии, която сега наричаха просто „инцидентът Ерос“, той се бе съюзил временно с един слаб, сив, прекършен човечец на име Милър. Преди да се запознаят, Милър вече бе напуснал официалната си работа, за да се съсредоточи с маниакална страст върху един случай на изчезнало момиче.

Двамата не бяха станали точно приятели, но успяха да предотвратят заличаването на човешката раса от една социопатска корпорация и едно извънземно оръжие, което всички в човешката история погрешно бяха смятали за луна на Сатурн. Поне в това отношение партньорството им бе успешно.

Холдън беше служил във флота шест години. Беше виждал хора да умират, но само на радарния екран. На Ерос видя да умират хиляди, отблизо и по ужасен начин. Няколко от тях уби лично. Радиацията, която бе поел, означаваше, че ще трябва до края на живота си да взема лекарства, за да спре рака, развиващ се в тъканите му. Но пак се бе отървал по-леко от Милър.

Благодарение на Милър извънземният вирус се бе приземил на Венера вместо на Земята. Но това не го беше убило. В каквото и да се състоеше обърканата програма на извънземните, тя продължаваше да се развива под гъстия облачен покров на планетата и досега никой не бе успял да предложи по-сносно научно обяснение от „Хмм, странно“.

Спасяването на човечеството бе струвало на стария, уморен поясен детектив живота му.

Спасяването на човечеството бе превърнало Холдън в наемен служител на Съюза на външните планети, който преследва пирати. Дори и в най-лошите си дни смяташе, че е изтеглил печелившата карта.

— Трийсет секунди до срещата — докладва Алекс.

Холдън върна ума си към настоящето и се обади в машинното.

— Вързан ли си добре там долу, Еймъс?

— Да, капитане. Готов съм. Моля те, не им позволявай да надупчат моето момиче.

— Никой никого няма да надупчва днес — промърмори Холдън, след като прекъсна връзката. Наоми го чу и повдигна въпросително вежда. — Наоми, дай ми комуникациите. Искам да се обадя на нашите приятели отвън.

Секунда по-късно върху пулта му се появи контролният екран на комуникациите. Той насочи тесен лъч към пиратския кораб и изчака светлинката на връзката да стане зелена. После каза:

— Необозначен лекотоварен съд, тук е капитан Джеймс Холдън от фрегата ракетоносец „Росинант“ от Съюза на външните планети. Моля, отговорете.

Слушалките му останаха тихи, като се изключи слабият статичен шум от фоновата радиация.

— Вижте, момчета, хайде да зарежем игричките. Знам, че сте наясно кой съм. Също така знам, че преди пет дена сте нападнали кораба за превоз на храна „Сомнамбул“, извадили сте от строя двигателите му и сте откраднали шест тона протеин и всичкия въздух. А това е кажи-речи всичко, което ми е нужно да зная за вас.

Още статичен шум.

— Така че ето каква е сделката. Дойде ми до гуша да ви преследвам и няма да позволя да ме размотавате, докато си поправите кораба и започнем нова весела гонитба. Ако през следващите шейсет секунди не обявите пълна и безусловна капитулация, ще изстрелям две торпеда с плазмени бойни глави и ще превърна кораба ви в светеща буца разтопен метал. После ще се върна вкъщи и ще спя сладко цяла нощ.