Край централния въздухопровод намери онова, което търсеше. Тук винаги имаше няколко стари електрически скутера за транспорт на ремонтните екипи. Вече никой не ги ползваше. Тъй като Пракс бе старши изследовател, ръчният му терминал му даде достъп през ръждясалата метална мрежа. Той намери един скутер с кош и наполовина пълен акумулатор. Не се бе качвал на такова нещо от няколко години. Сложи растението в коша, пусна диагностичната програма и изкара машината в коридора.
На първите три рампи имаше войници, същите като онези, които бе видял на метростанцията. Пракс не си направи труда да спира. На четвъртата, тунел за доставки, който водеше от складовете на повърхността към реакторите долу, нямаше никой. Той спря, с безшумно работещия скутер под него. Във въздуха се усещаше остра миризма, която Пракс не можеше да определи съвсем. В съзнанието му бавно проникнаха и други детайли. Обгорените петна по стенното табло, нещо тъмно, размазано по пода. Чу далечен пукот и едва след три или четири дълбоки вдишвания осъзна, че това е стрелба.
„Ситуацията се развива бързо“ явно означаваше, че се водят сражения в тунелите. В ума му изскочи картина на класната стая на Мей, надупчена от куршуми и напоена с детска кръв. Образът бе толкова ярък, все едно бе спомен, а не фантазия. Паниката, изпитана в купола, го връхлетя отново, но стотици пъти по-силна.
— Тя е добре — каза Пракс на растението до себе си. — Те няма да водят престрелка в забавачка. Там има деца.
Зелено-черните листа вече започваха да клюмат. Те не биха допуснали да се води война около деца. Или около хранителни припаси. Или около чупливи земеделски куполи. Ръцете му пак трепереха, но не чак толкова, че да не може да управлява скутера.
* * *
Първата експлозия дойде точно когато поемаше надолу по рампата от седмо към осмо ниво, по края на една от гигантските недовършени пещери, където ледът бе оставен да сълзи и да замръзва отново, придавайки й вид на нещо средно между огромна зелена кухина и произведение на изкуството. Блесна ярко зарево, земята се разлюля и скутерът поднесе. Стената връхлетя насреща му и Пракс едва успя да дръпне крака си преди сблъсъка. Чу над себе си викове. Войниците би трябвало да носят брони и да разговарят по радиото. Поне той смяташе така. Хората, викащи горе, сигурно бяха обикновени граждани. Втора експлозия разтресе стената на пещерата и парче синьо-бял лед с размерите на трактор се откъсна от тавана и полетя бавно и неумолимо надолу, за да се забие в пода и да се пръсне на сол. Пракс с мъка успя да задържи скутера си изправен. Сърцето му сякаш се опитваше да изхвръкне от гърдите.
Видя в горния край на извитата рампа бронирани фигури. Не знаеше дали са от Обединените нации или от Марс. Една от тях се обърна към него и вдигна оръжието си. Пракс даде газ и се понесе бързо надолу по рампата, следван от тракането на автомати и мириса на дим и пара.
Вратите на училището бяха затворени. Той не знаеше дали да смята това за зловещо или за обнадеждаващо. Спря клатушкащия се скутер и скочи от него. Краката му бяха отмалели и едвам го държаха. Искаше да почука леко по спуснатата стоманена врата, но още при първия опит си обели кокалчетата.
— Отворете! Дъщеря ми е вътре! — Изглеждаше като безумец, но някой явно го бе чул или видял на охранителния монитор. Шарнирните стоманени плоскости потрепериха и започнаха да се вдигат. Пракс се просна на земята и пропълзя през пролуката.
Беше виждал новата учителка, госпожица Кери, само няколко пъти, когато оставяше Мей или я вземаше. Тя едва ли бе на повече от двайсет години, висока и слаба като всички поясни. Но не помнеше лицето й да е било толкова сиво.
Класната стая обаче беше непокътната. Децата седяха в кръг и пееха песен за мравка, която пътувала из Слънчевата система, с рими за всички важни астероидни групи. Нямаше кръв, нито дупки от куршуми, но миризмата на горяща пластмаса се процеждаше през вентилацията. Трябваше да заведе Мей на някое безопасно място. Не беше сигурен къде точно. Огледа кръга от деца, опитвайки се да зърне лицето й, косата й.
— Мей не е тук, господине — каза госпожица Кери. Гласът й звучеше едновременно нервно и задъхано. — Майка й я взе тази сутрин.
— Тази сутрин ли? — повтори Пракс, но умът му се вкопчи във фразата „майка й“. Какво правеше Никола на Ганимед? Преди два дни бе получил съобщение от нея във връзка със съдебното решение за издръжката; тя не би могла да стигне от Церера до Ганимед за два дни…
Читать дальше