Кэролайн Черри - Сайтин

Какво разочарование!

А сега дочу в залата сред блюдолизците се намираше онази, която дърпаше конците. Конци, които не можеха да се дърпат с пари.

В такъв случай — политическа услуга. Недоказуемата, непроследима стока.

От това зависеше съдбата на Съюза.

Михаил Корейн дълбоко си пое дъх и слезе долу да проведе учтив разговор с малцината, които съчувстваха на губещите. После стисна зъби и отиде да поднесе поздравленията си на Богданович, съветник от Бюрото на външните работи и председател на Съвета.

Богданович беше известен като майстор на политическите интриги. И също заемаше поста си от много време. Всичките му избиратели бяха професионалисти, но пък прекалено малко на брой за избор на съветник. Господи, защо създателите на конституцията си бяха позволили да си играят с политическата система? Бяха я нарекли „новият модел“, „правителство, избирано от информиран електорат“. И бяха пренебрегнали десет хилядолетия човешки опит, проклети социални теоретици, сред които Олга Емъри и Джеймс Карнат — в дните, когато Сайтин беше имал пет от деветте места и по-голямата част от Съвета на световете.

— Тежка борба — каза Богданович, като стисна ръката му и я потупа.

— Е, такава е волята на избирателите — отвърна Корейн. — Не мога да я оспорвам. — Той запази самообладание и се усмихна. — И все пак никога досега не сме получавали толкова висок процент от гласовете.

„Някой ден, разбойник такъв, ще получа мнозинство. И ти ще доживееш, за да го видиш.“

— Такава е волята на избирателите — без да престава да се усмихва, повтори Богданович. Корейн също разтегли устни, докато го заболяха, после се обърна към Дженър Харого, друг от същата порода, съветник от влиятелното Бюро на вътрешните работи, и Катрин Лао от Бюрото на информацията.

Емъри царствено влезе в залата и те го оставиха по средата на разговора, за да се присъединят към клакьорите й. Корейн размени измъчен поглед със съветника от Бюрото на промишлеността Нгуен Тиен от „Викинг“ и съветника от Бюрото на финансите Махмуд Хавес от станцията „Пътник“, и двамата центристи. Четвъртият член на групата им, адмирал Леонид Городин, беше заобиколен от униформените си сътрудници. По ирония на съдбата, най-малко можеха да разчитат на съветника по отбраната. Ако получеше изгодно предложение, Городин щеше да преоцени позицията си и да премине в лагера на експанзионистите. Адмиралът бе центрист само защото искаше военните транспортни кораби от клас „Екселсиор“ да останат в близкия космос, където можеше да ги използва в случай, че Лигата наложи ново ембарго. Пелският договор, според който Лигата на търговците трябваше да превозва товари и да не строи бойни кораби, а Съюзът, произвел по-голямата част от транспортните им съдове, се задължаваше да поддържа флота им, но да не ги конкурира, бе дипломатически компромис, целящ единствено възстановяване на доставките. Богданович се беше върнал на Сайтин с тези условия и дори Емъри гласува срещу тях.

Станциите обаче одобриха договора. Общото събрание на Генералния съвет бе принудено да го приеме — Съюзът просто беше уморен от войни и от прекъсване на доставките.

А сега Емъри искаше да пратят нови изследователски и колонизаторски експедиции в дълбокото Отвъдно.

Всеки знаеше, че това ще донесе само проблеми. Доказваше го онова, на което се бе натъкнал в другия край на космоса Сол и което го беше принудило отново да се обърне към Лигата с молба за търговия и пазари. Сол имаше съседи. Городин постоянно го посочваше. И настояваше да отделят по-голяма част от бюджета за отбрана.

Решението на търговския електорат им нанесе удар. Тежък удар. Центристите бяха смятали, че ще спечелят. Вярваха, че имат шанс да спрат Емъри, а сега само можеха да се възползват от момента, докато Дефранко все още не е пристигнала, и да се опитат да убедят Съвета, че не бива да гласува проекта „Надежда“, тъй като това изисква пренасочване на кораби и огромен бюджет.

Городин трябваше да направи нов опит да убеди експанзионистите да отложат гласуването. Той беше човекът с медалите, военният герой. Щяха да го изправят срещу тях и да видят дали ще успее да огъне редиците им. В противен случай центристите щяха да напуснат Съвета, и четиримата. Нарушаването на кворума обаче имаше политическа цена, огромна цена.

Ала сега се нуждаеха от време. Време, за да си осигурят лобисти, време, за да се опитат да дръпнат някои конци и да видят дали Дефранко наистина е умерена, за каквато се представяше или поне да я привлекат на своя страна. Тя можеше, можеше да гласува за отлагане.