Сергей Лукяненко - Белова

— Имам цигари в джоба, извади ги — помоли Котя. Извадих златист пакет, измъкнах една цигара, запалих я и я пъхнах между зъбите на Котя. Ръцете му бяха целите в кръв. — Вземи си и за теб — каза Котя. Не се сдържа и добави:

— Вземи целия пакет, със стипендията няма да можеш да си купиш такива.

— Не, благодаря. Сега трябва да си пазя здравето, вече не съм функционал. Станах, изтупах коленете си и попитах: — Искаш ли да ти донеса одеяло? Че ще се простудиш. Илан ще бъде огорчена. — Няма да се простудя. — Ами виж, аз май ще тръгвам. Трябва да разходя кучето. Излязох от дворчето, като се обърнах само при арката. Котя пушеше, гледайки в сумрачното московско небе. Какво виждаше там? Жълтото слънце на Византия? Какво е бил длъжен да направи, но така и не го е направил, а е предпочел да стане функционал? Тръгнах към вкъщи. Пияниците стояха до сградата и възбудено обсъждаха нещо. Вече бяха успели да изпият голяма част от бутилката. Аз им помахах с ръка и те бързо се отдалечиха. А какво е трябвало да направят те? Какви неудобни за някого постъпки, че са били изхвърлени от живота по прост и сигурен начин, дори без сладкия хап на функционалността? Не знам и вече няма да узная. Вече не творя чудеса. Никога няма да мога да променя света. Но мога да отстоявам последното си право, единственото, което има човек — правото да бъда себе си. Правото да отглеждам своята си градина.

— И са ми по-скъпи и болка, и тлен — казах аз, спомняйки си Земя-16, където никога вече нямаше да отида. Сега за мен имаше само една Земя.

— И редкият миг на блаженството. Отколкото вечния плен, дарен от съвършенството! Когато се върнах вкъщи, на прага ме очакваше огромна локва и смутеният, но уверен в своята правота Кашу. Какво пък, всеки протестира както може. Не му се карах.