Сергей Лукяненко - Белова

— Ти сигурно си мислиш: „Сега ще грабна ножа или тази стоманена джунджурия, силите ще ми стигнат и ще наложа гадината пощальон. Пощальонът е виновен за всичко“. Но аз не съм виновен, Кириле. Аз изпълнявам своята функция. И когато умра — а ние всички рано или късно умираме, — някой ще се събуди и жена му и децата няма да го познаят. Той ще излезе на улицата и ще види малка кола с ключ в стартера. Ще седне в нея. И ще разбере, че това е неговата функция. От свят в свят с писма и телеграми, вестници и бележки… Ако той не се справя, ще дойде още един пощальон. Да, според твоите разбирания за ръководството аз съм много по-важно звено, отколкото всеки куратор или увлеклия се в живеене до загуба на човешкия си облик пазител на музея. Но и аз съм само звено. Абсолютно заменимо. Както всички нас. Една личност не означава нищо в мащабите на историята, важна е само функцията. Ако знаеш само колко хора се налага да се прахосат, за да се предотврати една-единствена война! Святото място… не остава незаето. — Аз бих казал иначе. Калта ще намери свинята. Пощальонът изсумтя. Погледна си часовника.

— Какво, ще ме убиваш ли? Не? Тогава чети писмото, трябва да отнеса отговор. Извадих листа, откъснат от обикновена ученическа тетрадка, и изсумтях.

— Да, вие с Константин си приличате — каза пощальонът.

— Ако са ти дали лист с линии, пиши странично… Не го слушах. Четях.

Кириле! За мое огромно съжаление събитията приеха именно онзи обрат, от който аз и, смея да се надявам, ти, се бояхме. В този план на битието няма място за нас двамата. Разбирам твоето нежелание да напуснеш света си. Нещо повече — аз на твое място бих постъпил по същия начин. С настоящото писмо официално те призовавам на дуел. Мястото, времето и допустимото оръжие предлагам да избереш ти. В така създалата се ситуация не мога да ти пожелая успех, но приеми моите уверения в искрено дружеско отношение и т.н. @ Твой приятел Константин. P.S. Илан ти праща поздрав. Мисля, че не си струва да я поставяме в течение на случващото се. Честно казано, доста си поживях на този свят. Извини стария византийски безделник за постоянното лъгане. Но аз така съм свикнал да живея различни животи, че понякога сам на себе си не вярвам. C$

Грижливо сгънах листчето и го прибрах в джоба си.

— Какъв е отговорът? — попита нервно пощальонът.

— Много моля да ми се отговори оперативно. Вече ме чакат трима души в два свята. Между другото, обърни внимание, приятелят ти предлага ти да избереш оръжието. Много благородно! Бих те посъветвал даже да не разглеждаш вариантите с мечове, шпаги и останалите остри режещи предмети, те са му много по-познати.

— Той някога известен човек ли е бил? — казах замислено.

— Доста. И се ползваше от услугите на съществуващата по онова време функционалска мрежа. Но стана така, че предпочете да не се преселва в друг свят, а той самият да стане функционал. Доста рядко развитие на събитията. По принцип успешният човек бързо изпълнява всичко, което е искал да промени в света, и вече не става дори за функционал… Та какво да му отговоря?

— Ще му се обадя — казах аз. Пощальонът въздъхна. — Добре. Така и предполагах. Тогава, с ваше позволение, се оттеглям. Разбира се, ако все пак не възнамерявате да ме убиете.

— Не — казах аз. Надигнах се и с всичка сила цапардосах пощальона по лицето. Той се строполи с грохот, а клетата супа падна за втори път през този ден и се разля. Бършейки кръвта от лицето си, пощальонът извика болезнено, докосвайки ченето си. Изправи се. — За какво? — За кардинал Рудолф, за Елиса. За кученцата от Твърд. Мислиш ли, че не разпознах гласа на невидимия?

— Това беше операция на арканците, аз само ги съпровождах. Дори не бях въоръжен!

— Вярвам ти. Затова не те убих. Трима сервитьори бързаха към нас, а вътре в кафенето девойка от персонала звънеше на мобилния си телефон — не беше трудно да се досетя на кого.

— Въпреки това — каза пощальонът, като придържаше челюстта си и леко фъфлеше — лично аз ви пожелавам победа.

Той се обърна и с твърда крачка тръгна към колата си. Обърнах се към сервитьорите. Много ми се искаше да нашамаря някого. Момчетата бяха здравеняци, но нещо в мен ги смути и те се спряха.

— Пане, това е възмутително! — извика един от тях.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Взех гарафата и направо от нея допих остатъка от водката на екс. Проклетата тревичка не пропусна да заседне в зъбите ми. Хванал с едната ръка гарафата, започнах да пиша с другата във въздуха. Огнените знаци се изтръгваха от пръстите ми леко и с охота. Единият от сервитьорите се прекръсти, а другите двама застинаха. От далечната маса, където тихо се галеха двама влюбени, се разнесе истеричен писък.