Сергей Лукяненко - Белова

— Чао, момчета — казах аз и пристъпих през портала. И отгоре на всичко им свих гарафата… Така се раждат нездравите сензации. Леко ми се виеше свят. Или скоковете през пространството действаха така, или беше от изпитата водка… Стоях във вход. Обикновен, леко позамърлян вход на не луксозен, но и не съвсем занемарен многоетажен блок. Сложих гарафата върху радиатора и изплюх тревичката. Постоях, гледайки вратите на асансьорите. На едната от тях висеше залепена с тиксо бележка: „ Не работи, майсторът ще дойде утре “. Съдейки по вида й, бележката висеше вече три дни. Интересно, колко ли часът е сега? Навън беше нощ. Но се чуваха гласове, кучешки лай. Навярно единайсет часът. Времето на разходките на кучетата в московските дворове… Знаех къде се намирам. В края на краищата в този дом беше преминало детството ми. На площадката на третия етаж двамата със съученика ми Вовка за първи път пушихме и решихме единодушно, че цигарите са гадост, но нали трябваше да сме големи хора. А след осми клас заедно с него и с две момичета изпихме там бутилка долнопробно сладко шампанско, след което за първи път се целувах… първо с Маша, после с Ленка. Беше смешно и, кой знае защо, съвсем не еротично. Приближих се към пощенската кутия, натиснах вратичката и я отворих без ключ. Извадих нов брой на „Комсомолска“ — баща ми упорито се абонираше за вестника, а не го купуваше от лавките, както всички нормални хора, — рекламна листовка на супермаркета „Грошче“ и брошура с предложение за интернет от „Корбина телеком“ при изгодни условия. Потърсих с очи картонения кашон, който обикновено стоеше тук за разни боклуци, но не го намерих. Наложи се да пъхна рекламата в джоба си. Извиках онзи от асансьорите, който работеше, и се качих на осмия етаж. Постоях при вратата, вслушвайки се. После позвъних. Кашу залая жизнерадостно, отработвайки функцията си. Изщрака ключалката. Работата на ключовете е проста. Пъхат го в ключалката, проверяват дали е правилният ключ, завъртат го… Ако беше така и с хората, щеше да е по-лесно.

— Кириле? — Баща ми стоеше на вратата само по гащета и потник.

— Защо без да се обадиш? Влизай, сине… Кашу излетя на площадката, заподскача в краката ми. Подхванах го и влязох.

— Попременил си се, виждам.

— Баща ми внимателно ме огледа. — От Хохландия* ли си купи дънките?

[* Подигравателно наименование на Украйна. — Бел.прев.]

— Аха, там се оказаха по-евтини — съгласих се аз, събувайки обувките си. Кашу ближеше лицето ми и от време на време недоволно сумтеше. Баща ми демонстративно ме подуши.

— Какво, пил ли си?

— Мъничко. Във влака. Майка ми излезе по халат и веднага се изказа:

— Много си блед. Отслабнал си. Ще хапнеш ли?

— Ял съм.

— Продължавах да стоя, гледайки замислено родителите си.

— Май ще си тръгвам. Дойдох за Кашу. Ще ми дадете ли малко пари назаем за такси? Че не успях да обменя, а бюрата са затворени.

— Ти какво, Кира, и чай ли няма да пийнеш? — възмути се мама.

— Защо не преспиш у нас? Миришеш на водка.

— Добре съм, мамо — запротестирах аз. — Хубаво, ще пийна един чай. Само че набързо. Майка ми отиде в кухнята, мърморейки недоволно. Баща ми внимателно ме разглеждаше.

— Някак си се изменил, Кириле. — Кое не е наред? — Сякаш си възмъжал. — Татко, закъде повече, не съм на десет години! Може би съм поостарял?

— Очите ти са станали сериозни.

— Баща ми въздъхна, взе от ръцете ми вестника.

— Да ходим да пием чай. Минаваш веднъж на три дни…

— На три дни? — попитах тъпо аз.

— Ами кога тръгна за твоя Харков? Преди три… не, четири дни. Още по-зле. Ако знаеш на майка ти как й е мъчно…

— Четири дни — казах аз замислено.

— По влаковете… времето тече по друг начин. Струваше ми се, че не съм ви виждал от много отдавна… Чаят беше вкусен, свеж. Майка никога не го прави с пакетчета, само в чайник. Казва, че пакетчетата миришат на хартия… Послушно си пиех чая, хапвах си от някаква твърде сладка торта. Кашу легна в краката ми, пъхна нос в чорапите ми и кихна недоволно, но все пак не напусна поста си.

— Ти какво, да нямаш приятелка в Харков? — мимоходом се поинтересува баща ми. Явно бяха обсъждали този въпрос, след като аз ни в клин, ни в ръкав (според техните разбирания) се изнесох от Москва, оставяйки им кучето.

— Не, не приятелка, по-скоро боен другар — усмихнах се аз. Майка ми, която ме следеше бдително — не съм ли твърде пиян, дали да не ме настани на дивана в гостната — потрепна:

— Какъв „боен другар“? Ти какво, да не си се свързал с някакви неформални организации? Задавих се с чая. В известен смисъл майка ми беше уцелила.